СПОМЕН

По Н. Батюшков

На запад слънцето трепти, едва гори
   и в огнени вълми мъждее.
Усмислен месецът занича през гори
   струите си как Етър лее.
Заспало все и пусти речни богове,
   едвам е чут, като чуртят водите
и вятърът като люлей горите
   и шепне с листовете.

Сам тука по разбъчканите камъни
   на таз огромната направа
пълзя и мярка ми се между тъмнини
   следа от миналата слава:
съсипани стени, обрасли трапища,
   палати срутени, с земята уравнени,
твърдини мъховити, църкви запустени,
   с зарити гробища.

Вред тишина, мълчанье мъртво в тез места,
   едвам едно възпоменанье
живей и ме вглъбява в сладостна мечта,
   за да пригледвам със мълчанье
там, там, където е обрасло с буренак,
   где вятърът люлей пусналата коприва,
где месецът насилам зарите си впива
   под дребний камънак.

Там някога юнак, от битви уморен,
   в дома от старина оставал,
изпращал сина си на бой и ободрен
   своята сабя му подавал.

1852 г.

Обратно към [П.Р. Славейков] [СЛОВОТО]