Обратно към: [Веселин Ханчев][СЛОВОТО]

Под дъжда, който чука невидим в листата,

двама крачим без път и сами.

Няма вик на дървар, ни пътека позната.

Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла

като гълъб, спасен от дъжда.

Отстрани на косата ти свети изгряла

една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.

Нека тя да ни води в леса.

Може би ще намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.

Равнодушни недей ни прави.

Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,

топлинка само в нас остави!"...

Но в косата ти вече звездата не свети.

Мълчаливи вървим из леса.

Ах, къде да намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса?

Обратно към: [Веселин Ханчев][СЛОВОТО]