напред назад Обратно към: [Ранни спомени][Симеон Радев][СЛОВОТО]



Дядо ми Раде


Моята личност не е достатъчно значителна, за да може едно описание на моето детство и на моето юношество да представлява само по себе си особен интерес. Но като говоря за спомените си от тия години, ще имам случай да дам някои черти от бита, националния живот и обществените отношения за едно време в Македония, което е като продължение на Възраждането. Когато встъпвах в своето юношество, в Македония се начена и революционното движение. Аз влязох в него още невръстен. И тук има нещо да разкажа. Ще говоря също и за петте години, които прекарах в Галатасарайския лицей в Цариград. В него са се учили известен брой българи, между които трима с историческо име: Тодор Каблешков, Стоян Михайловски и Константин Величков. От разказа ми за това училище – останало такова, каквото е било в тяхно време, със същата програма и с някои от същите учители – ще може да се види при какви условия те са се възпитавали.

 

ДЯДО МИ РАДЕ

Аз съм роден в Ресен (Македония) на 19 януари н. с. 1879 година. Ресенската котловина – висока 960 метра над морското равнище, – заградена от три страни с високи планини и продължена на юг от Преспанското езеро, е красива. Особена прелест добива тя напролет, когато по многобройните й градини цъфнат овощните дървета и ливадите се изпъстрят с цветя, над които се издигат, пръскайки своя упоителен мирис, нарцисите. Тук земята е плодородна, но малко и не може да храни своето население. От незапомнени времена селяните са отивали за печалба в Цариград. [1]

 

В една от книгите на Шарл Дил за Византия – но не мога да си спомня точно в коя – един стар летописец описва как над шума на задръстените тесни улици на престолния град се издигат виковете на продавачите на плодове и зеленчук, носещи своята разноцветна стока с кош на гърба. Когато в 1893 година пристигнах в Цариград, за да постъпя в лицея, аз намерих същото зрелище и същата глъч. Продавачи на зеленчук и плодове сновяха по града, превити под тежестта на един грамаден кош, и викаха на гръцки и на турски какво носят.

 

Така ходил и викал в началото на миналия век по улиците на турската столица и дядо ми Раде.

 

Дядо ми Раде бе родом от Съпотско, живописно село, разположено под един хълм, на няколко километра от Ресен. По вековния обичай в околията той отишъл, още невръстен, в Цариград и работел с надница в градините, сетне взимал сам градини под наем, обработвал ги на свой ред с надничари и замогнал. Той особено забогатял през време на Кримската война, когато продавал зеленчук и плодове на чуждестранните армии, които имали база в турската столица.[2] Печалбите тогава били големи. "Имаше пари от няколко държави – разказваше той. – Аз и моят ортак, селянин като мене, не умеехме добре да ги различаваме и когато трябваше да си ги делим на края на годината, правехме от тях два купа, на едната страна сребърните, на другата златните, и сетне си ги деляхме по тегло, на терезия." По това време дядо ми купил къща в Ресен, настанил там семейството си и станал гражданин. Богатството му не останало обаче за дълго в неговите ръце. Нещастието пожелало да се сдружи за някакво предприятие с трима ресенци. Той бе неграмотен и доверчив, те били писмени и лукави. След известно време на съдружие те му представили едни сметки, които го изкарали не само разорен, но и длъжник. Тая измама, която унищожи пред очите му плода на толкова години труд и пестеливост, жестоко наранила у него сърцето на човека, вярващ в хората. Той свалил капата си, дигнал очи към небето и проклел коварните си съдружници: "Ей, господи – казал той, – ти, който виждаш всичко и всичко можеш, дай им, що им се пада." Аз помня и тримата. По едно странно съвпадение – една от ония случайности, които създават суеверията – те бяха точно в положението, в което тяхната жертва бе изказала пожелание да ги види.

 

Майка ми казваше "Клетвата се хвана, господ послуша, защото знаеше, че дядо ти е праведен човек." Такъв беше наистина той и неговата правдина беше без оглед, ни предел. Тя не щадеше ни чужди, ни свои. Еднъж той бил в дюкяна на баща ми, търговец на манифактура и на бакалия. Тоя ден случайно продавал на някои селяни жито от нашите ниви. Баща ми искал пазарната цена, но тъкмо нея дядо ми намирал несправедлива. Той го слушал как се пазари, мръщел се и най-сетне отсякъл "Не чинит толку. Ке смалиш!" Баща ми го послушал, но вечерта, у дома, изказал огорчението си от неговата намеса: "Не трябваше да ме срамиш така пред людето." Дядо ми отвърнал спокойно: "Не те срамя, а те уча да вървиш по божия път." Оттогава той не стъпил в бащиния ми дюкян.

 

Освен през зимата, дядо ми прекарваше цялото си време в градината. Градинарството бе художеството на неговите младини и той се връщаше към него с радост, любов и някакво поетическо чувство, което го сливаше с природата. На зеленчука, овощните дървета, цветята той приказваше, както се приказва на живи същества. Той насърчаваше доматите да зреят, хвалеше на розите хубостта им и като ашладисваше някоя слива, казваше й: "Хайде сега да те видя."

 

Ние бяхме трима братя, но никой от нас не бе свързан с дядо ни с такава обич, както аз. Имаше между мене и него някакви тайнствени нишки. Докато да почна да ходя на училище, ние бяхме цял ден неразделни.

 

Когато се пренасям най-далече в моите детски спомени, виждам се как малко човече, припкам подир неговите стъпки, щом той се запътваше към градината. Тая градина, с обикновени размери, но която във въображението ми се чертаеше като грамадна, беще първата ми вселена. Тук природата се разкриваше всеки ден пред мен със своя разноцветен живот и със своите чудеса. Дядо ми работеше и приказваше. Той ми разправяше за всичко, което бе пред очите ми. За разкопаната земя – колко нейният дъх е приятен; за мравките – колко са работни; за овощните дървета – как по цвета им се познава колко плод ще дадат. За какво ли не? За птиците, които идеха да правят пакост, за пеперудите, за осите... Всичко ми се обясняваше, каквото виждах в градината, само, за жалост, едно не се опита да направи: да ме научи на градинарство. Неговите амбиции за мене бяха други. Той ми казваше "Ти ке бидиш абукат!"[3] Може би защото през онова време, когато съдружниците му го ограбиха, някой бе му казал: "Да беше взел някой адвокат!", може би по друго нещо чувано, той смяташе адвокатството – така после разбрах – като някакво обществено чародейство за оправяне на човешките несправедливости и го поставяше на върха на всички други занятия.

 

Дядо ми, който ме учеше в градината на природознание, беще и първият мой учител по история. Роден в самото начало на миналия век, той бе съвременник на много големи събития в Турция и ги знаеше ако не в истинския им вид, то поне по ходещите сред народа мълви. За тях, разпитван от мене с жадност, той не се уморяваше да ми разказва. Унищожението на еничарите той бе го видял с очите си в Цариград. Те били гонени като диви зверове, измъквани из скривалищата им, избивани, клани: "Страшно беше – разказваше той. – Като кога земята се тресе!" Повдигането на някои феодали против султан Махмуд бе му оставило съшо жив спомен. Той ми разказваше за Али паша Янински, за неговата участ.

 

Чудно нещо, тоя кръвожаден тиран, чиято биография – има я на няколко чужди езика – човек не може да чете, без да тръпне от ужас пред нечуваните му жестокости, не остави след себе си проклятията, които заслужава неговото име. Напротив, всички народи наоколо са го възпявали. Фактът, че той бе въстанал против властта на султана, трагичният му край, докаран чрез измама, всичко това вероятно бе поразило въображението на съвременниците. Трогателният образ на неговата любима жена – християнка, останала докрай нему вярна – хвърляше също един лъч върху мрачната му легенда. За нея се пееше една песен в Ресен, но под името Фросина. Неведнъж съм чувал по гощавки и сватби да се извиват гласове:

 

Фросино, моме Фросино,

писмо ти пишит пашата...

 

Последният от възбунтуваните феодали бе Мустафа паша Шкодренски. Начело на многобройни пълчища той дал на турската войска едно сражение между Битоля и Прилеп и бил разбит (1831 г.). Турците оставили убитите албанци непогребани, "да ги ядат кучетата и да ти кълват орлите". Дядо ми минал две години след това през полесражението и го видял обсеяно със скелети. "Още им се белееха костите" – казваше той.

 

Най-много дядо ми обичаше да ми разказва за Кримската война. Разказваше ми и после ме разпитваше какво съм разбрал. "Колко царщини се биеха против московеца?" – питаше той. Аз отговарях "Против московеца се биеха три царщини: Инглитера, Франца и Сардиня." Той говореше с удивление за чуждестранните войници, за техните високи коне, за униформите им. Но най-силно впечатление бе оставило у него дръзкото им държане спрямо турците. Еднъж той видял как един френски войник дал ритник на един чалмалия турчин в една от най-многолюдните улици на Стамбул. Ударът бил толкова силен, че турчинът залетял и чалмата му паднала.

 

– Ами какво направи турчинът след това? – питах аз.

 

– Какво ще направи? Взе си чалмата, обърна се, погледна уплашен французина и търти да бяга.

 

– Ами имаше ли наоколо други турци?

 

– Имаше.

 

– Ами що направиха те?

 

– Що ще да правят? Наведоха си главите, хванаха си брадите и се разотидоха.

 

Тоя ритник, тъй мълчаливо понесен, бе поразил дядо ми като едно знамение на времето. "Тогава видох, казваше ми той, оти Турция ке паднит."

 

Така дядо ми събуждаше у мене тоя интерес към историята, който сетне се разви силно и стана моето призвание. Той беше и моят пръв учител по география. Ресенската околия имаше тридесет и две села, той ги изброяваше и после ме изпитваше дали съм ги запомнил. Но главните му уроци по география това бяха пътуванията му за Цариград.[4] Пътят, обикновено следван, бил Битоля – Воден – Солун и нататък. Това беше старият римски път Via Egnatia. Той ми разказваше по кои градове минал, в кои села нощувал и аз учех техните имена. Имаше една местност между Лерин и Воден, ако помня добре, наричана "Рикника'мила". Аз не бях видял още камила, нито беше изобразена в книгите. По описанието на дядо ми представях си я обаче като нещо грамадно и уродливо. Самата дума "рикат" извикваше в детското ми въображение представата за рев на някакво чудовище. Но именно защото това име звучеше страшно, аз изпитвах да го слушам, заедно със страха, и една странна приятност. Преструвайки се, че съм го забравил, карах дядо си да го повтаря.

 

Той ми разказваше и за друг един, северен път: Битоля – Прилеп – Велес – Щип – Девебаир – Самоков – Пловдив и пр. Този път е бил следван вероятно, когато на юг е имало размирици; може би през времето на гръцката революция, за потушаването на която пашата на Драма събираше своите пълчища. Двата пътя се съединяваха в Тракия. Разказите на дядо ми ме водеха по нейните равнини. Когато през 1912 година нашите победни бюлетини гърмяха за Люле-Бургас и Чорлу, това бяха за мене имена, отдавна свойски. Дядо Раде ми разказваше и за пътувания за Цариград от Солун, по море. Еднъж го хванала голяма фъртуна, "вятърът дигаше водата на планини" – казваше той, и гемията, раздрусана и с разкъсани платна, едва могла да ги доведе до един остров. Островът бил пуст. Пътниците гладували няколко дни, най-сетне един от тях убил една сърна, опекли я, разделили я, но дядо ми останал със своя глад. "Кога доближих една хапка до устата си – разказваше той – сетих се, че тоя ден е петък, и я хвърлих." Как излезли от острова, не ми е останало в паметта. Всичките тези разкази за пътувания с кервани, за опасни срещи, тревоги от разбойнически нападения, за нощуване на бивак, за морски бури ме изваждаха из малкия, окръжен с планини град и ме пренасяха в един свят на просторни приключения и незнайност. Оттогава пътеписите станаха едни от най-любимите ми книги.

 

Дядо ми Раде бе отдавна заселен в града, но всичко у него – облекло, обичай, говор – бе останало селско.[5] С гражданите в Ресен, сред които междувременно син му бе заел място на чорбаджия, той не поддържаше никакви връзки. Любими посетители, роднини и приятели, бяха се от селата. Почти всички бяха живели голяма част от живота си в Цариград и за Цариград най-често говореха. Турската столица бе им станала като второ отечество. Седнал до коляното на дядо си, аз жадно слушах техните спомени. Те ме пренасяха от европейския бряг на азиатския, от Златния рог на Босфора и откриваха пред мен незнайни велелепия на църкви, джамии и султански палати. Когато отидох да се уча в Цариград, аз се намерих в една страна, удивителна, но вече като видена насън.

 

От разговорите на дядо ми с неговите посетители селяни аз за пръв път узнавах за радостите и мъките на човешкия труд. Те си припомнюваха за щастливи години, когато природата бе изливала върху градините им своята щедрост и благодат, и за години, пагубни за зеленчука и овошните дървета; за времена на печалби и за дни, когато пара'та била "кесат". [6] Един прозорец се отваряше пред мене към живота, но аз гледах през него с детски очи.

 

От всичко чуто в тия разговори две неща са ми направили най-силно впечатление и са останали живи в паметта ми. Едното е много забавно и, ако не се вземе пред вид каква е била едновремешна Турция, би изглеждало невероятно.

 

Казах, че градинарите ходели през деня по улиците да продават зеленчук. Привечер обаче някои от тях имали особено занятие. Турски чиновници, които отивали да пият в кръчмите, ги ангажирвали да ги чакат. Те стоели пред кръчмата, докато клиентът им стане пиян, и тогава, по един знак на кръчмаря, те го туряли в коша и го занасяли у дома му. В разговорите на дядо ми с посетителите му, негови съвременниди, се редяха живи картинки от техния живот в Цариград. Мнозина бяха работили в същата градина, както дядо ми, и си напомнюваха разни случки. Често ставаше дума за един дервиш, който се явявал като привидение.

 

Ще разкажа за тоя случай, понеже той може да се вземе като пример на колективна халюцинация.

 

Дервишът излизал на определен час през нощта из един бунар, сядал над един ъгъл от оградата му и пушел наргиле. Когато някой се опитвал да се доближи до него, той се спускал в бунара и тая нощ вече не се показвал. Дядо ми и събеседнините му бяха чували за тия явявания от своите предшественици в градината и бяха престанали сами да го смятат като нещо свръхестествено. Те говореха за този тайнствен дервиш като за свой съжител. Често пъти, разказвайки за някоя случка, те бележеха "Дервишът не беше още излязъл" или "Дервишът се беше вече скрил". Аз карах дядо си да ми го описва – бялата му дълга брада, навъсеното му и строго лице, – задавах куп въпроси за неговите появявания и изчезвания, давах му място в своето въображение, но някак си не вярвах в неговото съществование.

 

Последния път аз видях дядо си Раде в 1897 година, когато се бях върнал от лицея, за да прекарам ваканцията си в Ресен. Един самозван лекар шарлатанин, грък от Епир, бе му оперирал двете очи от перде и той бе ослепял. В тая вечна нощ, в която бе влязъл, той бе загубил много от интереса към живота. Но любовта му към мен беше все тъй дълбока. Аз малко стоях в къщи – се' с интелигенцията на града – и не тъй често седях до него, както желаеше. Той вече не бе тъй разговорлив, както едно време, през детинството ми. Държеше ми ръката и обръщайки лицето си към мен, като че ли правеше някакво отчаяно усилие със своите очи без светлина да ме види: Майка ми го гледаше с една трогателна преданост, заради която неговата обич към нея бе станала като обожание. Когато аз я повиках да се пренесе в София, където баща ми бе я предшествувал, той бил покрусен от скръб. Придружавайки я до пътните врата, той се държал за нея и плачел. "Не'сто, не'сто, кому ме оставяш?" [7] – викал й той. В къщата ни се бе пренесла да живее една от дъщерите му, тетка Доля. Но той знаеше, че няма да има от нея същите грижи. При качването на майка ми във файтона, който трябваше да я отнесе, той хълцал като дете. Прегръщайки я, казвал й "Ах, къде са очи да те видя?"...

 

Дядо Раде почина 1908 година. Последните дни преди смъртта си, кога буден, кога в полусъзнание, постоянно питал за мен. Виждайки го, че е към своя край, и за да му даде утеха, брат ми Христо прибягнал до една благочестива измама. Той влязъл в стаята с радостен вик: "Дядо, Симеон си дойде!" Дядо се подигнал малко: "Ах, ела ми, синче!" – казал той и протегнал ръката си да ми погали лицето. Брат ми му отговорил с изменен глас и му подал ръката си, като че ли е моята: "Ето ме, дядо." Дядо ми я държал и подир един час издъхнал.

 

 

 

 

 


1. След Освобождението граждани от Ресен почнали да търсят работа в княжеството и са оставали там, главно в София и Варна. След Балканската война потокът се насочил към Новия свят.

В 1925 година заварих в Америка четирима свои първи братовчеди: двама бяха работници в една текстилна фабрика, третият служещ в една католическа книжарница, а четвъртият следваше електротехника, издържан от брата си. Други двама мои по-далечни братовчеди бяха тогава в Буенос Айрес: единият – собственик и управител на хотел, другият – лекар. Един мой роднина по кумство (баща му ме е кръстил) се намираше по същото време в Патагония. Писател, той е публикувал два романа на испански език, за които тамошната критика се била произнесла много добре.

2. През време на Кримската война поради продоволствуването на съюзнияте войски от местното население, след нея веднага поради големите заеми, които турското правителство сключи в чужбина, много пари влязоха в Европейска Турция и на края минаха в ръцете на християните. Това им помогна да откупуват от турците владените от тях земи. Така се захвана една промяна в поземлената собственост.

3. Т.е. адвокат.

4. Учеше ме също да броя на турски до сто.

5. Дяда си питах: "Дядо, како се викаше татко ти? - Гьорше. - Ами нему таткото? - Недан. - Ами нему таткото? - Карамфил."

Миналото - историята вече ме караха да любопитствувам и да задавам въпроси.

6. У Найден Герова: "Не ще го има доста". "Сеното тази година от сушата е кесат." Алъш-веришът е "кесат".

7. Невесто. Когато майка ми се омъжила, нарекли я "Не'стата на Радевци". Така я наричаха и след като тя остаря. Името й беше Фания.

 


напред горе назад Обратно към: [Ранни спомени][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух