напред назад Обратно към: [Ранни спомени][Симеон Радев][СЛОВОТО]



Баба Ангя и баба Анча


Баба Ангя, баба откъм бащина страна, аз не зная. Тя починала малко след като съм се родил. Майка ми, която бе носила нейното иго, я описваше като горда и строга. Тя гледала дядо ми много отвисоко, защото той бил от беден произход, а тя от голямо коляно. Баща й бил събирач на данъците по селата в първите две десетилетия на миналия век за охридския феодал Джелаледин бей. Къщата им в село Боуно (или Болно) била с дебели стени като старовремска кула. За нея имало вярване, че тя е посещавана от някакъв дух. Баща ми разказваше по повод тая легенда една странна история. Еднъж, връщайки се отнякъде, той стигнал привечер в Боуно и рекъл да преспи у майчините си роднини, тъй като една разбойническа банда върлувала тогава и имало опасност да се пътува по тъмно. Роднините му, които всякога го посрещали радушно, тоя път обаче му се видели някак притеснени. Той забелязал, че те се гледали с някаква скрита загриженост. Колкото повече напредвала нощта, толкова по-ясно се изписвала на лицата им растяща тревога. Когато седнали на софрата – било вече доста късно, – баща ми се опитал да заведе разговор, но у насядалите до него думите замръзвали на устата. "По едно време – разказваше баща ми – кучетата взеха силно да лаят и чуваше се, че някой набляга на вратата. За миг помислих, че това са разбойниците. Но роднините ми казваха "Не, Трайче, не." Обаче лицето им беше зелено от уплаха. Кучетата млъкнаха и след няколко минути залаяха пак, сега още по-яростно. Настъпи пак зловеща тишина. За трети път кучетата залаяха и тоя път, като че ли самите те обзети от ужас. Сега напорът на вратата бе така силен, че чинеше ми се, че цялата тая тежка каменна ограда се тресе от основи. Тогава нещо като вятър мина през къщата, нависоко, и каквито сажди имаше на тавана, изпадаха на пода. Сетне всичко утихна. Жените дигнаха софрата и в полутъмна стая, дето огънят догаряше, настлаха постелите. Никой от нас нищо не продума. Едва на другия ден баща ми питал какво било това чудо. Тогава роднините му разправили, че то ставало на определени нощи. "Някой умрял иде и вчера му бе денят" – казвали те и затова така били смутени от неговото пристигане. Баща ми не беше суеверен, учеше и мен, дете, да не вярвам в суеверия, но виденото през тази нощ бе му останало като нещо страхотно и необяснимо. [1]

 

Малък, аз вярвах в свръхестествените неща даже много по-малко, отколкото сега, когато под впечатлението на някои от тези съчинения, които излизат по тоя предмет, идвало ми е да се запитвам за миг дали зад материалния свят няма невидими сили, които остава бъдешето да открие; но "чудесното" много ме привличаше.

 

Баща ми имаше един вуйко, който живееше в Цариград, стопанин на една градина, но от време на време си идвал в Ресен, където се бе преселил. Овдовял, той бе се оженил за една вдовица, която аз наричах баба Анча. Тя живееше в едно крило на нашата къща. Баба Анча идваше често вечерно време у нас. Тя нямаше нищо от обичливостта на старите хора. Висока и права като прът, а в изпитото и лице малки очи, които сякаш режеха като нож, с един дълъг нос, краят на който се навеждаше върху тънки и свити уста и поглеждаше надолу към една островърха челюст, тя по-скоро отблъскваше. Но знаеше безброй сказни [2] и чудесно ги разказваше.

 

Тия сказни бяха едни от големите радости на моето детство. Какъв чудесен спомен са ми оставили те! Достатъчно е да си затворя очите, за да се яви пред мене тази картина зимно време, навън дебел сняг, в огнището пламти буен огън, в един ъгъл баща ми, полулегнал, чете вестник "Зорница", в другия дядо ми пуши цигара подир цигара. Аз съм сложил главата си върху коленете на баба Анча. Тя ми разказва за царе, царски синове и дъщери, царкини, самовили, разбойници. Аз съм ненаситен да я слушам. И когато спре за минута, казвах й “Бабо Анчо, у'ще!"

 

В това време майка ми шеташе из къщи със своите леки стъпки и сегиз-тогиз наближаваше да види дали съм заспал, за да ме тури на постеля.

 

 

 


1. Аз не съм срещал сред българската интелигенция – между моите познати – някой да вярва в съществуването и появяването на духове. Но когато бях пълномощен министър в Лондон, видях колко това вярване е разпространено между англичаните не само в простолюдието, но у културните среди. През 1937 година жена ми и аз бяхме поканени да прекараме няколко дни у леди Гроган. Нейният мъж бе един от английските офицери, които, след европейската намеса в Македония и въвеждането на реформите, бяха служили в турската жандармерия като инструктори. Тя самата ходи в Македония след Илинденското въстание, за да раздава там помощи от името на Балканския комитет. От тогава тя бе запазила жарки симпатии към българския народ въобще и една трогателна любов към Македония. Леди Гроган живееше в провинцията Дорсет. Нейната къща беше стар замък. Еднъж, когато ни заведе у един нейн близък съсед, лорд Денби, за да разгледаме неговия парк, в който имаше чудни цветя, докарани от него от крайния Изток, където бе ходил често със своята яхта, англичанинът питал жена ми: "В коя стая Ви тури леди Гроган? В тая на духа?" – и за голямо нейно учудване той й разказал, че в една от стаите на замъка, всяка нощ, в определен час, един дух влизал, спирал се да гледа към леглото и изчезвал. В тая стая, на това легло, била починала неговата годеница.

Разговори за духове стават често между просветени англичани. Едно особено дружество се занимава с изследвания по тая област на незнайното.

В Америка се приказва с ирония за тия английски суеверия. Видях във Вашингтон един филм, в който се разказваше как един американец, нов богаташ, купил в Англия един замък, но искал да му продадат заедно със замъка и духа, който го посещавал.

2. Сказна на ресенски говор значи приказка, maerchen на немски.

Помня една от тия сказни. Един цар забелязал, че идели крадци да крадат от хазната му. Той дал заповед на стражата да бди, но нощем тя заспивала. Тогава той казал да поставят на хазната примка. Един от разбойниците бил заловен в нея, но другарите му дошли и му отсекли главата, за да се не знае кой бил той. Тогава царят дал заповед да поставят трупа до чешмата и да накарат всички жени да отидат там със стомните си за вода. "Ако някоя от тях заплаче, казал той, ще се види, че човекът с отсечената глава е бил нейният мъж." Дошла наистина неговата жена, но счупила стомната и казала, че плаче, защото й с жал за нея. Ако паметта ми не ме лъже, същата приказка съм срещал у Херодота, който я чул в Египет.

 


напред горе назад Обратно към: [Ранни спомени][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух