напред назад Обратно към: [Ранни спомени][Симеон Радев][СЛОВОТО]



Майка ми


Майка ми беше дребна по ръст, с черни коси и сини очи.

 

Не мога да кажа, че беше хубавица, но тънкото й одухотворено лице, погледът й, в който умът грееше като заря, една игрива усмивка по устните й, каквато съм виждал в някои Богородици, изписвани от примитивни майстори, й даваха голямо очарование. Аз не съм я чувал да запее, нито съм я виждал да се хване на хорото, но не беше тъжна. Само че веселостта й беше вътрешна, в духа й и в мисълта. Тя имаше остра наблюдателност, виждаше смешните страни на живота и разговорът й искреше от духовитости. Но зад нейния лек хумор имаше житейска философия с най-високите понятия за дълг, обич и род. Тя си служеше много често с пословици.

 

От кадъните, които идваха в къщи, тя бе научила малко турски и превеждаше много добре някои турски пословици, които слушаше от баща ми. Например: "Ни на Шам ше'керот, ни на а'рапот ли'цето! Това било казано за някой, който хвалил захарта от Дамаск. Или: "Ако Алеп е далеко, аршинот е овде." Това пък се касаело за някой, който се хвалил, че в Алеп правел скокове от десет метра. За майчината любов казваше: "Майката не може да се насити на син, както морето не може да се насити на пясък." Нейната идея за човешките прегрешения бе много строга. Грешникът може да получи прошка от бога, могат да му простят и хората, но споменът за неговите лоши дела го следвал непредотвратимо. Нищо не могло да го заличи. "Огънят и водата всичко мият, само честта не!" – казваше тя. За тържествуващото зло по земята, откакто свят светува, тя бележеше със скръбно примирение: "Кой е сила, не е пра'(в)ина", т. е. където се упражнява сила (насилие), няма правда.

 

Нейният такт бе необикновен. Тя обладаваше чувство на мярка, което прилагаше дори в отношенията си към бога. Когато я запитах еднъж, зашо молитвата й към него понякога бе много кратка, тя ми отговори; "Не искам да му досаждам. Има болни, има гладни. Трябва да му оставяме време да мисли и за тях." Майка беше приказлива и говореше с един чудесен инстинкт за изразителност и живописност. Имаше в речта й повторения, които й придаваха особен ритъм. Говорейки например за едно посещение на тетка ни Доля, тя ще почне: "Дойде снощи тетка ти Доля. Дойде и ми рече..." Или за някое необикновено странно събитие "Станало чудо, чудо невидено и от никого нечуено." Тя обичаше да употребява старовремски думи. За едно чорбаджийско семейство, в което ставали често крамоли и което се намесваше буйно и в градските раздори, тя казваше "У ними пи'том чо'(в)ек немат, си'те са недо'ветни." [1] Чувал съм от нея и други старовремски думи. Питаха ли я дали по-далечни роднини идват често у нас, тя отговаряше "Идат, идат – от но'вина на по'гибеш."

 

Нейната находчивост беше прочута у всички, които я познаваха. Тя имаше бърз отговор за всяко положение и никое лице, колкото и високопоставено да е, не можеше да я смути.

 

През 1904 година бяха назначени при главния инспектор на Македония Хилми пиша двама цивилни агенти, един австриец и един русин, които трябваше да представляват един вид международен контрол. При обиколка в областта те пристигнали и в Ресен. Австриецът, Мюлер фон Сентгеорги (Mueller von Szentgoeryi), когото бях срещал във Виена, казал, че иска да посети родителите ми. Той пристигнал у дома, придружен от мюдюрина и от по-видните турци. Баща ми бил изненадан от такава чест и доста смутен при мисълта как ще гледат след това турците на него. Но посрещнал високия гост с това голямо достойнство, което той умееше да покаже в такива случаи. Австриецът говореше сръбски, тъй като бе служил в Босна, и турски, тъй като бе свършил академията на източните езици във Виена. Той ме хвалил много, казал, че съм бил учен, че съм познавал Европа. "Такъв човек, казал той на турците, трябваше да бъде тук и да взима участие в управлението на тази страна." После поискал да види майка ми. Тя влязла и за голямо изумление на присъствуващите турци, които никога не бяха помислювали, че такава почит може да се покаже на една жена, той й целунал ръката. "Искаш ли да те заведа при Симеона?" – попитал я той. – "Да ме заведеш при него е лесно, казала майка ми, мъчното е него да доведеш тука." Намекът бил ясен. Майка ми искала да каже: "Дайте свобода на Македония, и син ми сам ще се завърне." Австриецът се усмихнал и казал: "И това ще бъде." "Господ да те чуе!" – рекла майка ми и си излязла.

 

Споменах, че с Мюлер бях се запознал във Виена. Беше 1902 година. Това стана по начин, който и сега, след толкова години, ми се вижда странен. Бях отседнал в хотел "Хамеранд". Сутринта, едвам събуден, вратата се отвори – влезе непознат на мене човек. Той не каза името си, нито защо е дошъл, а седна на стол и почна да говори. По всичко изглеждаше на важен човек и първата ми мисъл беше, че той е от полицията. Когато 1900 година издавах в Женева вестник "L'Effort", вестник за пропаганда на македонското движение, пишех против Австрия, защото я смятах за наш враг, като противник на автономията на Македония. В един от броевете бях се отправил към австрийския император и пишех "Внимавайте, Ваше Величество, да не хвърлите в отчаяние един народ, който се бори за свободата!" Тия думи можеха да се вземат като заплашване. Вероятно, мислех си, моят посетител идеше да види кой е този човек, който взема такъв тон. Разговорът ни беше доста дълъг, но след повече от половин век не мога да си го спомня добре. Той се отнасяше досежно Македонската революционна организация: какви сме ние и що искаме. Стараех се да го убедя, че като се противопоставя на автономията, Австрия върви срещу своите интереси, тъй като автономна Македония, поставена под европейски контрол, най-добре ще осигури пътя на Австрия към Солун. По онова време бях изучил вече доста добре историята на Източния въпрос – особено последната му фаза след Кримската война. Той слушаше и сегиз-тогиз задаваше въпроси.

 

По-сетне се научих, че непознатият посетител бил Мюлер фон Сентгеорги, началник на разузнавателния отдел във вътрешното министерство, по-рано генерален консул в Одеса, след това на голяма служба в Босна – Херцеговина. Запознат от Одеса с политиката на Русия в Близкия изток и в Босна – Херцеговина, изучил балканските въпроси – австрийското правителство избрало него като най-подходящо лице за мисията, поета в Македония.

 

Втори път нямах случай да се срещна с Мюлер фон Сентгеорги, но, види се, моите познания по международната политика му направили впечатление и му дали идеята да ме приближи към Австрия. Така само може да се обясни посещението му у дома.

 

Като се научил за тая постъпка на своя австрийски колега, който гледал да печели популярност между българите, и руският цивилен агент Гирс посетил родителите ми. Когато баща ми по-късно разказваше за тия посещения, попитах го: "Как те гледаха след това турците? С лошо око?" – "Не, отговори той, напротив, станаха по-внимателни към мен. Смятаха ме един вид под чуждо покровителство."

 

Баща ми и майка ми живееха в съвършен сговор. Аз не помня през цялото си детство той да е казал сърдита дума или тя да се оплаче от него. Авторитетността на баща ми и съпружеската преданост на майка ми еднакво способствуваха за тази хармония. Имаше само един въпрос, по който те сегиз-тогиз влизаха в препирня. Майка ми беше слаба, имаше да води тежко домакинство: свекър, мъж, куп деца. Тя видимо изнемогваше. Да се вземе слугиня не беше възможно поради ресенските нрави. Бедни момичета от града, съвсем малко на брой, са отивали слугини в Битоля, но никое от тях нямаше да приеме да слугува в Ресен. От селата нямаше пример някоя мома да е станала слугиня. Понякога по настояването на баща ми идваше някоя бедна жена временно да помага. Но майка ми с мъка я понасяше. "Не искам, казваше тя, чужди жени да ми гледат къщата, аз сама съм кадърна!" Напразно баща ми й казваше, че един ден ще капне. Тя продължаваше упорито своя непосилен труд, в много случаи, според баща ми, ненужен. Баща ми продаваше сапун; майка събираше пепелта от огнището и вареше сапун за вкъщи. Баща ми продаваше американ, хасе и пр.; майка ми сядаше на разбоя и тъчеше платно! "Защо се мъчиш без нужда? – казваше баща ми. "Така правят всички домакини" – отговаряше майка ми.

 

С крехка природа, омъжена на седемнадесет години, осем пъти майка, тя, доброволна мъченица на семейния труд, преждевременно остаря. Когато в 1905 година дойде в София – минали бяха осем години, откак не бях я виждал, – сърцето ми се сви от болка. От нейната младост нищо не бе останало освен живата й мисъл, светлата й памет и това чувство за хумор, което бе част от нейната жизненост.

 

Чувството за хумор бе може би най-отличителната черта на майка ми. Аз имах грамофон и много плочи. Майка ми ме караше главно да турям плочи с песни от френски комици. Тя не разбираше нищо от думите им, но те будеха у нея един радостен смях.

 

Тя се върна отново в Ресен. Но аз бях решен да не я оставя вече там. На следната година баща ми, тя и по-големият ми брат Владимир се настаниха при мен в София. Тук майка ми почна да се съвзема. Една прислужница гледаше домашната работа. Тя се радваше сега на почивка, на каквато по-рано никога не би склонила. Идеха да я виждат ресенки, живущи в София, някои от които роднини. Това бяха дълги разговори със спомените от родния град и миналото време. Идеха при мене другари от писателския свят и понякога сядаха на приказки с нея. Те обичаха нейното остроумие, мъдростите й, както и забавния начин, по който тя разказваше. Хармонията между нея и баща ми продължаваше, както беше и някога, но сега с един особен оттенък от нейна страна. Насърчавана от брат ми и от мен, тя сега обичаше да го закача. Баща ми се смееше, но малко учуден. Като че ли виждаше пред себе си нов човек. През лятото аз им изпращах понякога файтон, за да отидат на разходка до четвърти километър. Първия път баща ми побързал да се качи по-напред. Вечерта майка ми го попита: "Ти чорбаджия ли си, или интелигенция?" "Интелигенния" – отговори решително баща ми. "Тогава – каза тя – ще ме чакащ първа аз да се качвам и когато спре файтонът, ще ми подаваш ръка да сляза!"

 

Макар да излизаше рядко от къщи, майка ми със своето наблюдателно око бе научила всички етикеции на градския живот. Едно, което най-много и се нравеше, беше, че когато иска да си почива, прислужницата може да каже на някоя нежелана посетителка: "Госпожата я няма." "Къде можеше да се каже това на ресенки? бележеше тя. – Да си на умиране, те пак ще влязат." Баща ми обичаше по някой път да цитира свещеното писание. Майка ми и тук взе да го задиря. Еднъж той напомнюваше думите, отправени от св. Павел към жените да се покоряват на мъжете: "Защото – казал апостолът – мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата." – "Чувала съм тия думи, когато ме венчаваха и после на други венчавки – забеляза му майка ми. – Но ти забравящ какво иде по-сетне. Посетне иде: "Вие мъжете обичайте жените си, както и Христос обикна църквата." Имаше ли тук ехо на някаква далечна ревност на майка ми? Баща ми е бил на младини хубавец и момите в Ресен му вадили три песни. Може тя да го е ревнувала, но нейната гордост никога не бе й позволила да покаже това. Чувах напоследък една позната на мен жена от обществото да казва: "По-скоро бих пукнала, нежели да дам да се види, че съм ревнива!" Такава беше и майка ми.

 

Майка ми беше неграмотна. Дете, тя ходила за няколко седмици на училище при един монах в Янковския манастир, който ги учел да сричат на славянски; но настъпило някакво размирие, било опасно да се отива на манастира, километър вън от селото, и нейното учение спряло, едва започнато. Тя бе неутешима, че останала "без писмо", и не прощаваше на баща ми, че като се оженили, не я научил да чете. [2] Неука, нейната любознателност беше без край. Тя се вслушваше в разговорите,когато ни идеха гости и разговаряха по народните работи и училищата. Разпитваше нас дедата за уроците ни. В София тя караше прислужницата ни, една млада селянка от Пасарел, която дълги години бе у нас, да й чете книги от нашите писатели. С особено увлечение слушаше разказите на Елин Пелин и най-вече хумористичните му работи. Често пъти Карамфила, това бе името на прислужницата, й четеше "Българан". Писателите, които идваха у дома, тя посрещаше с голяма радост и ме разпитваше кой какво е писал. Писателството смяташе за най-висшата проява на човека. Тя имаше към това призвание едно мистично чувство на почит. Когато пишех "Строителите", влизаше при мене безшумно, сядаше в едно кресло с броеница в ръка и, мълчалива, гледаше ме с часове как работя. При назначението ми в Букурещ, разбира се, като всяка майка бе горда, че нейният син станал пълномощен министър на тридесет и четири годишна възраст. Но изпитваше и чувство на тъга, че няма вече да пиша. Четири години по-късно, пълномощен министър в Берн, аз си дадох оставката и се върнах в София. Тя бе радостна, че напускам дипломатическата служба. "Сега пак ще пишеш, нали? Ти трябва да пишеш. Това ти е дадено от бога и на бога си длъжен!" Тогава аз написах "Македония и Българското възраждане". Но, уви! Писателството ми, за голяма жал на майка ми, пак се прекъсна. В 1918 година ходих заедно с Ляпчева за примирието в Солун и отново постъпих в дипломацията. Когато заминавах за Хага, новия ми пост, майка ми много скръбно ме изпроводи. Не ми каза нищо вече за моето писателство, зашото виждаше, че събитията са по-силни от хората. През 1921 година тя замина за Ресен при малкия ми брат Христо. Не дълго време след това се помина. Аз бях тогава много далече от нея, в Стокхолм, дето Стамболийски беше ме изпратил с една мисия пред шведския министър-председател Брантинг.

 

 

 


1. В Геровия речник няма такава дума. Филолозите, които съм запитал, също не я знаят. Но смисълта й е ясна.

2. Още по-голям беше нашият грях, на децата й, спрямо нея. Ние смятахме нейната неграмотност като една фаталност на нейното детство и вече непоправима. Една селянка от Бистрица беше се научила от учителката на село да чете и пишеше на сина си, мой разсилен във Вашингтон, писма с печатни букви. Колко по-лесно можеше да стане това с майка ми при нейния жив ум! Като помисля за това, жестоко разкаяние ми гризе сърцето и по лицето си чувствувам срам.

 


напред горе назад Обратно към: [Ранни спомени][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух