напред назад Обратно към: [Ранни спомени][Симеон Радев][СЛОВОТО]



В Галата-сарайския лицей


Преди да говоря за самия лицей, ще кажа няколко думи за неговото основаване. През миналия век, до седемдесетте години, в Турция са се редили няколко преобладающи влияния на чужди велики сили. Има за момент едно преобладающе руско влияние. Това бе в 1833 година, когато Ибрахим паша, начело на египетската войска, вървеше срещу Цариград. В султанския двор владееше паника и Махмуд II повика русите да го пазят. Една руска ескадра мина Босфора и руски отряд биде стоварен на един от босфорските брегове. В тая година на 9 юли се сключи между Русия и Турция прочутият договор, подписан в Хюнкяр-Искелеси, който фактически правеше от Русия пазител на Проливите. Съпротивата на другите велики сили и историческият антагонизъм между Русия и Турция, в периодически войни между тях, направиха това руско влияние в Цариград мимолетно.

 

Влиянието на Англия бе по-трайно. То почна от края на Наполеоновите войни и трая почти без съперничество до Парижкия договор, който приключи Кримската война. През един дълъг период от време английският посланик, знаменитият сър Стратфорд Канинг, беше в Цариград нещо като проконсул. След Парижкия договор, през цялото царуване на Наполеон III, иде като преобладающе влиянието на Франция. Руското влияние и английското бяха чисто политически. Влиянието на Франция беше и културно. То се извършваше преди всичко с разпространението на френския език. Турците, лъхнати от европейската цивилизация, не знаеха друг чужд език освен френския. [1] Когато турски държавни мъже почнаха опита си за реформи в империята, френското административно устройство им послужи за образец. "Законът за вилаетите" бе взет оттам. Френската образователна система се представляваше като най-подходяща. Когато се създаде медицинското училище в Цариград, професорите бидоха повикани от Франция и преподаванията ставаха отначало на френски език. Трябваше по-късно един българин, д-р Стамболски, да преведе през седемдесетте години термините на анатомията на турски. Прочутите реформатори на Турция Фуад паша и Али паша сметнаха, че за напредъка на турската просвета е необходимо участието на французи и в средното образование. Те възнамеряваха да основат в центъра на по-важните вилаети, покрай чисто турските средни училища и лицеи по образеца на френските, където турски да се преподава само като език, а по другите предмети да има учители французи. Така в 1866 година се основа Галатасарайският лицей. Падането на Наполеон III и отслабването на френското влияние в Цариград не позволиха да се продължи по-нататък изпълнението на предвидената програма.

 

Лицеят се помещаваше в един бивш дворец, наречен Галата-Сарай, където по-рано е било Медицинското училище. Една висока мраморна врата го посочва на вниманието на минувачите на "Голямата улица на Пера" ("Grande rue de Pera"). Зданието е голямо и се състои от три етажа. На партера бяха кухнята, трапезарията и пр.; над него класните стаи, най-отгоре – спалните. Имаше три двора: за малките ученици, за средните и за големите. При училището имаше хамам и болница. Учебната програма бе тая на френските лицеи, с тази разлика, че вместо латински и гръцки учехме турски, арабски и персийски. Двата класически езика и немски се преподаваха незадължително вечерно време. Имаше шест редовни класове и три подготвителни. Преподавателите в подготвителните класове бяха от разни народности: турци, гърци, арменци. Те преподаваха по френски, но знаеха и турски. В горните класове бяха почти изключително французи. Освен класните стаи, дето ставаха преподаванията, имахме и тъй наречените e'tudes, дето си приготовливахме уроците. Там бяхме под надзора на maitres d'e'tudes. Тук идеха вечерно време двамата re'pe'titeurs, единият по хуманистичните науки, другият по физико-математическите и естествознанието. [2] По желание на учениците те повтаряха уроците, дадени ни през деня от учителите, и помагаха за разрешението на задачите ни по геометрия и алгебра. Начело на училището имаше директор турчин и един поддиректор французин. Имаше освен това четирима surveillants ge'ne'raux (главни надзиратели), от които двама италианци, един арменец и един турчин. За турчина, Джемил ефенди, се казваше, че бил поставен там от султана като шпионин. Той обаче не упражняваше никаква власт, а само шеташе вечерно време по коридорите, надничаше сегиз-тогиз в стаите, дето си учехме уроците. Двамата италианци бяха авторитетни хора и когато имаше да ни се карат, гласовете им се издигаха високо. Единият от тях, Мусабини, пълен, черен, с гъсти мустаци и вежди, ни плашеше най-вече. Нарекох го по името на вулкана Етна и това име му остана между нас, българските ученици. Когато Селджобалиев заведе Робева и мен в лицея, нему ни представи, като помоли да ни вземе под свое покровителство. Той обеща своето благоволение и се ръкува с нас, като ни подаде двата първи пръста от ръката (така обичаше да прави цар Фердинанд). Нека да добавя, че макар Мусабини да пълнеше коридорите със своя гръмък глас и да се канеше свирепо, че ще ни наказва, беше голям добряк. Твърде възрастен, той помнеше българите, които са били в лицея преди Руско-турската война. Представям си какво е било, когато е имал да мъмре Стоян Михайловски.

 

В училището имаше строг ред и дисциплина. От спалните – в класовете, от класовете – в двора и назад вървяхме в редици водени от надзирателя. За простъпки имаше разни наказания. Най-лекото бе ученикът да не може да излезе от пансиона събота подиробед; при по-тежко наказание той бе лишаван от правото да излезе и неделния ден. Но тия наказания не бяха без лек. За успехите си учениците получаваха тъй наречените bons points. С тях те можеха да се откупуват. Обаче имаше и наказания без възможност за откуп (sans exemption). Имаше случаи, но много редки, когата ученикът се туряше в една стая да стои сам в нея; докато препише известно число страници от някой класически автор или да спряга неправилни глаголи. Това се наричаше pensum.

 

В пансиона храната беше изобилна и здрава. Всеки ден имахме пилаф. На рамазан турчетата ядяха само на вечеря; тогава се слагаха на трапезата и сиропи. Ние нямаше да се грижим за нищо; всичко, потребно за нас, учебници, хартия, писалки, мастила, бельо, беше от училището. Имахме два вида дрехи: едни по-прости за вътре в училището и униформа за вън. Можехме да излизаме събота подиробед и неделя през целия ден. Събота намирахме униформата си на леглото, изгладена, и в една торба бельото за преобличане. Учениците бяха едни приходящи, други вътрешни. Приходящите бяха синове на турски големци и деца на състоятелни гръцки, арменски, еврейски и пр. семейства. Вътрешните представлявахме още по-разнообразна маса. Имаше мохамедани от различни материци и раси: албанци, кюрди, лазове, араби от Месопотамия, от Сирия, от Алжирия, от Египет, от Тунис; панислямистическата политика на Абдул Хамид бе докарала тука едно мохамеданче от остров Борнео. То беше едно мъничко, слабо, нещастно същество; зиме трепереше от студ, лете седеше мълчаливо в двора, печейки се на слънце и тъгувайки за родния си край. Аз се запознах добре с него и научих няколко думи от неговия език. Така "хвърлям камък" значело "сеют темпик".

 

Няма да изброявам другите народности в лицея. Ще спомена само за сърбите, черногорците и ние, българите. Черногорците бяха петима-шестима души. Единият от тях, Йован Петрович, беше братов син на черногорския княз Никита. Той постъпи после във военното училище "Saint-Cyr" и рано почина. От другите черногорци един, Душан Грегович, после стана министър на външните работи на Черна гора; друг, Александър Мартинович, направи също голяма дипломатическа кариера; Йона Йованович и Риста Люмовац станали военни. Един черногорец мохамеданин, Мурад, свърши медицина. Имаше и няколко сърби: Богдан Раденкович, родом от стара Сърбия; Троян Живкович от Прищина постъпи в сръбското министерство на външните работи, когото в 1924 година срешнах отново в Цариград – и той като мене делегат на правителството си за преговори с Турция; Милан Чемерикич от Призрен, после директор на банка в Скопие; Ристич от Тетово, сърбин по произход, дошел в тоя град от стара Сърбия, или посърбен, който после стана кмет на Скопие.

 

С всички мои съученици сърби бях в приятелски отношения. Сръбско-българските борби в Македония не упражняваха никакво влияние върху нашето другаруване; единствен от тях Богдан Раденкович се държеше настрана от нас. Той никога не ни продума – чувствуваше се даже в погледа му някаква враждебност. Дълги години по-късно се научих, че бил един от основателите на тайното сръбско националистическо дружество "Уйединьенье или смърт" ("Обединение или смърт"). Разкритията по убийството в Сараево, което докара Европейската война, показаха, че той бил участвувал в подготовката на това убийство. [3] Сега разбирам, че той е бил фанатик сърбин още в лицея, затова е гледал враждебно на нас.

 

Българи заварих в лицея трима души. В последния клас беше Стефков. Не зная ни малкото му име, ни родното му място. След свършването на лицея станал учител по френски във варненската гимназия и там при едно къпане в морето се удавил. Той беше хубав момък, посрещна Робева и мен много сърдечно, даде ни упътвания и добри съвети и ни взе под своето покровителство. Той се учеше много добре и говореше френски с прекрасен акцент. Цялото му държане показваше, че е от много добро семейство. В четвъртия клас беше Мишел Георгиев, син на свещеник от Костурско, който служеше в параклиса на Екзархията. Мишел Георгиев беше примерен, но не се отличаваше с особени дарования. Чиновник в Министерството на външните работи, той стигна до ранга легационен съветник. Третият българин беше Живко Гълъбов от Струга. Свършил четвърти клас в битолската прогимназия, той бе постъпил в лицея една година преди нас и минаваше сега от подготвителните отделения в първи клас. Заедно с нас влезе в лицея и Никола Христов от Радовиш. Той идеше от скопската прогимназия. Доста по-възрастен от нас, немного надарен, той се учеше с голяма упоритост и амбиция и успяваше да бъде между първите, френското произношение, стилът му на френски не бяха добри, но граматиката научи превъзходно, тъй като за нея се искаше само прилежание. Той стана учител в Цариград в българското училище и после замина да следва медицина в Русия, където се оженил и останал. Постъпи същата година и един ученик от българското училише в Цариград Сократ Тодоров, син на българско семейство, живущо в турската столица. [4]

 

Бях в предпоследния клас, когато се научих, че едно младо българче, на име Никола Милев, постъпило в лицея. Отидох да го търся в двора на малките и още при първата ми среща той спечели сърцето ми. Беше син на костурчанин, млекар в Кайро; дойде в лицея, след като бе учил в българското училище във Фенер. Милев изглеждаше загубен в новата обстановка, цялата му физиономия обаче даваше да се разбере, че ще се справи с нея. Аз, от своя страна, положих всички възможни грижи за него. След като свърши лицея, взех го във "Вечерна поща" и така можа да следва в университета. Той се отличи и стана любимец на проф. Васил Златарски, който нареди да продължи учението си във Виена. Смъртта на Милев лиши българската наука от един човек, който имаше всички дарования и всичката любов, за да стане голям български историк. Неговата книга "Католишката пропаганда в България в ХVII век" е едно свидетелство за това.

 

Съжителството с толкова ученици от разни езици, народности и вери не можеше да бъде отначало много леко. Но аз бързо се приспособих към тази обстановка, идейки от един град с разноезично и разноверско население. Първото притеснение, което изпитах, беше да се видя в една грамадна спалня с непознати хора и чужденци. Моето легло се намираше между леглото на племенника на черногорския княз Жан Петрович и на това на един полунегър – на име Хасан. Черногорецът, по-възрастен от мене, бе висок, красив момък, шумен, арогантен и, въпреки княжеския си произход, с доста просташки обръщения. Хасан, дребен, лицето му с шоколаден цвят и сипаничево, бе добро и весело момче.

 

Разправяше се една любопитна история как той бил попаднал тук.

През Руско-турската война един руски офицер го намерил на пътя – малко дете, изоставено при бягството на родителите му. Русинът се смилил над него и го взел със себе си, носейки го най-напред в един кош. След войната го завел в Русия да го възпита. Но бидейки ерген и често отсъствуващ, той го оставил на грижите на прислугата, която се забавлявала с него като с някое животинче. Слугите го карали да пие и го научили на неприлични думи, между другото да псува руския цар. Тогава благодетелят му, като не искал нито да го държи повече у себе си, нито да го изостави на съдбата му, решил да го даде на възпитание в някое училище в Цариград и така го пратил в лицея.

 

Казах, че Хасан бе добряк. Но когато разбра, че го гледам с удивление и като че ли с някакъв страх, обичаше отначало да ме плаши. Показваше ми само бялото на очите си, правейки разни гримаси със своето лице.

 

С другарите по легло свикнах. Голямата ми мъка отначало бе, че се намирах в една спалня с иноверци. У дома, преди да легна, си правех молитвата пред иконата заедно с цялото семейство. В Битоля учениците правеха обща молитва. Тук не беше мислимо да се моля пред очите на всички. Най-напред се кръстех и си казвах молитвата под одеялото. После се отказах от това – видя ми се някак недостойно да се обръщам по тоя начин към бога, като че ли върша нещо срамно. Така трябваше да напусна един от примерите, които баща ми беше ми дал като завет.

 

 


1. Английски са знаели между политическите хора Ахмед Вефик паша, председател на турската камара от 1877 година, и великите везири Къбразлъ (Името се пише и: Кабразлъ, и Къбръзлъ.) Мехмед паша, женен за англичанка, и Кямил паша, и двамата родени на остров Кипър. Но това се изключения.

 

2. Репетиторът по положителните науки беше турчин от България, другият - сириец.

 

3. През 1917 г., замесен (заедно с известния по устрояването на Сараевското убийство сръбски офицер Димитриевич-Апис) в заговор против живота на принц-регента Александър, той бе осъден на смърт и разстрелян.

 

4. В началото на тази книга споменах за трите исторически личности от българското минало, които са били ученици в Галата-сарайския лицей: Тодор Каблешков, Константин Величков и Стоян Михайловски. От познатите хора там са се учили, между други, на които имената не зная, генерал Махаил Савов, бъдещ военен министър и главнокомандуващ българската войска през Балканската война; генерал Вълко Велчев, бъдещ дивизионен началник, един от авторите на контрапреврата в 1886 година; Д. К. Попов (Централния), бъдещ министър, преводач на Байрона, автор на прословутото "Кърваво писмо", пратено от него до княгиня Клементина през време на емигрантството му; Харитон Генадиев, който малко време учи там, познат преводач, автор на френско-български речник. За Д. К. Попов се казва, не като бил ученик в лицея, решил някаква математическа задача, която била публикувана в един бюлетин на Френската академия – отдела за точните науки. От цариградските училища въобще е излязла преди Освобождението една бележита част от българската интелигенция.

 


напред горе назад Обратно към: [Ранни спомени][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух