напред назад Обратно към: [Ранни спомени][Симеон Радев][СЛОВОТО]



Първите ми опити да писателствувам още като ученик в Цариград


При тия всекидневни "бдения" в лицея аз се запознах в продължение на няколко години с големите представители на френската литература в деветнадесетия век.

 

От романистите: Балзак, Стендал, Флобер, братята Гонкур, Алфонс Доде, Мопасан, Зола, Пол Бурже; от поетите: Виктор Хюго, Алфред дъо Виньи', Алфред дьо Мюсе, Теофил Готие, Льоконт дьо Лил. С особено увлечение четях най-модерните: Бодлер и Верлен. Рембо ми беше непознат. Може би повече от романите и поезията ме привличаше френската критика. От Сент-Бьов малко знаех тогава. Но "La vie litte'raire" на Анатол Франс и "Les Contemporains" на Жюл Льометр бяха голямото ми наслаждение. Жюл Льометр много ми помогна за образуването на литературен вкус, но същевременно поставяше ограничение на моята мисъл. За въздействието му върху публиката се цитира един случай. Жорж Оне бе добил голяма популярност в средната буржоазия. Жюл Льометр публикувал във вестника една статия, започваща със следните думи: "В тия колони обикновено пиша върху френските писатели, но днес ще се занимая с Жорж Оне." Следвала жестока присъда върху него. Жорж Оне продължил да има читатели, но те се срамували да казват, че го четат.

 

"Съвременници" на Жюл Льометр обхваща всички значителни писатели от епохата. Както повечето представители на френската буржоазия, той беше крайно консервативен. Отхвърляше както големи имена от чужбина, с които някои французи искаха да запознаят френската публика – Ибсен, Бьорнсон, – тъй и модерните веяния в самата Франция. Писа за Верлен и Маларме, но сякаш да ги осмее.

 

През една част от живота си бях под неговото силно влияние и се явих в българската литература като представител на импресионистичната критика. По-късно употребих усилия да се освободя от него. Студентството ми в Женева дойде на помощ. В Цариград аз познавах националния въпрос; в Женева се научих, че съществува и социален въпрос. Оттам произлезе моята защита на реализма.

 

Четях и други французки критици, между които Емил Фаге. Всичко това у мене събуди вкус и призвание към литературната критика. Опитах се да чета и философски книги. От библиотеката на Екзархията взех еднъж "La philosophie de l'Art" от Иполит Тен. Трябва да отбележа, че тогава бях още в долните класове на лицея. При първите страници вече Тен ме обезсърчи. Спънах се, доколкото помня, на тази му фраза досежно изкуството "Le laid est beau, mais le beau est encore plus beau." [1] Той искал да каже, сигурно: изображението на нещо грозно може да има художествена хубост, но има повече красота в изображението на нещо хубаво. Тогава обаче не проумявах. Нека да добавя, че философията се оказа не в моите струни и по-нататък. От Иполит Тен ми е останало в паметта и едно изречение, смисълта на което можах да разбера години по-късно, в чужбина, като посещавах музеите. Иполит Тен казва: "Изкуството е природата, виждана през един темперамент."

 

От тия четения са се запазили в ума ми и други фрази, неясни тогава, макар добре звучащи. Касаеше се за една област, съвсем чужда на мен: музиката. Припомням си следните думи: Вагнер приложи в операта законите на симфонията... Не знаех кой е Вагнер, нито що е опера, нито симфония. Това увлечение в книги, които не бях подготвен да разбера, се отнася главно до първите две години в лицея. В тия две години преподаванията на моите учители по точните науки се отнасяха повечето до неща, които бях учил вече в Битоля. Затова ми оставаше свободно време за четене.

 

Освен по книгите на Анатол Франс и Жюл Льометр, двамата най-блестящи тогава френски критици, следях френската литература и по две списания: "Les Annales politiques et litte'raires" и "La Revue bleue". Първото си купувах всяка събота, второто взимах от екзархийската библиотека. Купувах също вестници, в които се публикуваше театралната хроника, водена и тя от познати критици: "Le Temps" с Жюл Льометр и "Journal des De'bats" с критик Франвиск Сарсе. Всичките ми наклонности тогава бяха към литературата и голямата ми мечта беще да постъпя един ден в E'cole Normale Supe'rieure в Париж, огнище на литературна култура и разсадник на толкова писатели, прочути в критиката.

 

Мечта, неосъществима по много причини. E'cole Normale Supe'rieure е висше френско училище, където се приемат с конкурс всяка година ограничено число французи. Чужденци са били приемани там по голямо изключение и с препоръка на техните правителства. Има в него два отдела: един за положителните науки, друг за хуманистичните. За последните се изискваше познанието на старогръцки и латински. Тия два езика, както по-рано отбелязах, се преподаваха в лицея вечерно време, и то много слабо. Учителят по латински, Лескан, сам бе казал на своите ученици: "Да научите от мене латински в тия часове, които имам, ще рече да гребете в морето със супена лъжица." Вместо латински записах се по немски и достатъчно напреднах, за да мога да чета Хайне, който през целите ми младини беше един от любимите ми поети.

 

Когато в 1898 година свърших лицея, дойдох в София и почнах да пиша във вестниците, някои ме питаха: "Знаял си като дете само своя диалект и си се учил сетне при учители турци и французи, как научи така добре българския литературен език?" Преди всичко аз го учих в българските училища в Македония – Ресен, Охрид, Битоля, – където имахме добри учители по български език. После, ученик в лицея, за да следя българската литература имах несравнено по-добри условия, отколкото много от моите връстници-ученици в България. Екзархийската библиотека беше богата и оттам ми даваха всичко, което поискам. От Ортакъой до Лицея вървях по някой път, с трамвай до Галата и после по стръмните височини към Пера, натоварен с книги. Любен Каравелова, Ботева, Вазова, Захари Стоянова, Алеко Константинов съм чел още тогава. От Екзархията взимах и руски книги, които благодарение на старобългарската граматика, която учих в Битоля, лесно разбирах. В екзархийската библиотека бяха натрупани известните приложения на "Нива". Оттам съм взимал, между друго, съчиненията на Писемски. Те бяха многобройни. Потъвах с увлечение в тях.

 

Можех да следя отблизо и новия литературен живот в България. В Екзархията се получаваха всички български списания. Оттам взимах редовно три от тях: "Български преглед", "Българска сбирка" и едно списание, което се издаваще в Шумен, "Искра". Взимах ги редовно и ги четях – не, гълтах ги – от кора до кора.

 

"Български преглед" беше отлично списание, в което участвуваха професори от Висшето училище. Съдържанието му беше разнообразно, но особено ме привличаха литературните рецензии. В "Българска сбирка" сътрудничеше и Иван Вазов. Вазов бе тогава на върха на моите възхищения. "Епопея на забравените" ме унасяше. "О, Шипка!..." – повтарях си аз често. Тогава го поставях по-горе от Ботева, тъй като неговият стих е риторически и по' отговаряше на моите младежки наклонности за декламация. По-късно трябваше да разбера колко Ботев стои по-високо от него със своето класическо съвършенство.

 

Дали постоянно повтаряното на баща ми желание пред мен да стана писател, или един ранен подтик на собствената ми природа – не зная, – но още в първите си години в лицея се заех да пиша. Най-напред почнах – както можеше да се очаква – с преводи. В Париж се издаваха две литературни списания за ученици от лицеите: едното "La lecture" за долните класове, другото "La lycee'" за горните. Те бяха един вид христоматии, в които се поместваха извлечения от най-добрите френски писатели. В "La lecture" бе поместена еднъж познатата повест на Ксавие дъо Местър "La le'preuse de la cite' d'Aoste". Тя беше първият ми превод. Сетне последваха други, много на брой. В 1896 година прекарах част от лятото на остров Халки. Живеех в дома на Христо Далчев, кукушанин, който тогава следваше правото. [2] Там преведох прочутия роман на Александър Дюма "Дамата с камелиите". Каква голяма ми е била наивността тогава! Въображавах си, че е достатъчно да се обадя на някоя книжарница в България, за да го издаде. Не се опитах даже да узная дали тоя превод не е бил вече направен. Почнах да превеждам разкази от Ги дьо Мопасан и ги пращах по списанията. Години по-късно открих, че "Българска сбирка" поместила един от тях – "Пролет". С ужас видях каква смешна грешка съм направил в тоя превод, без издателят на списанието С. С. Бобчев да я забележи. Тая грешка не ми позволява днес да се смея с чисто сърце на грешките на някои преводачи, за които толкова много се приказва. [3]

 

Правих и преводи с научно съдържание.

 

В Екзархията се получаваше списанието "La Revue scientifique", което също взимах в лицея. В него срещнах една статия на френския социолог Гюстав льо Бон "Психология на тълпите", която после, разширена, излезе в особена книга. Понрави ми се, преведох я и я изпратих в "Български преглед". Чаках отговор – никакъв. Беше 1897 година. Няколко години по-късно, вече журналист, разглеждайки броеве от "Български преглед", я намерих публикувана.

 

Опитах се и сам да съчинителствувам. Първото ми произведение беше една тема, озаглавена "Хайдут Велко". Какво й беше съдържанието – не помня вече. Героическо, разбира се,

 

В Ресен бях чувал да се пее за национални хайдути, като Кузман Капидан. В "Български преглед" бях срещал името на Димитър Матов, професор във Висшето училище. Знаех, че е македонец от Велес. Изпратих нему творбата си, молейки го да ми даде своите съвети. Аз съм лишен основно от всяка поетическа дарба и добрият Матов не бе можал да не забележи това. Но за да не ме обезсърчи, не ми каза направо истината; похвали ме даже малко, но добави и тоя съвет "По-малко пишете, повече четете." Съвет тъкмо на място за един ученик. Разбрах го добре и на опита си да пиша стихове турих край. Продължих обаче да се подвизавам в прозата.

 

В 1895 година след несполуката на въстанието и смъртта на Трайко Китанчев бяха почнали между водителите на македонската емиграция големи ежби и взаимни обвинения, Ние чувахме за тях в Цариград и скърбяхме. Написах тогава една работа, в която изразявах тия наши чувства във вид на сън с кошмари. Работа наивна, която се яви през декември същата година в македонския вестник "Право" под заглавие "Раздор". То е първото мое писание, излязло в печата. Забележително е за мене лично, че както се научих по-късно в София, Алеко Константинов я прочел, питал кой е авторът и като му отговорили "един ученик от лицея", казал; Помнете ми думите, от това момче ще стане писател." [4]

 

Последваха и други мои опити.

 

В българския цариградски вестник "Новини" излязоха с тогавашния ми подпис "С. Трайчев" две малки работи. Една разходка до Халки, пълна със сантименталности, и един разказ "Танас Колимачка". Темата на разказа е взета от една действителна случка, станала в Охрид.

 

Направих и друг опит в белетристиката. Пратих до "Българска сбирка" един разказ под наслов "Слепият цигулар". И за него едва подир години открих, че бил печатан.

 

Димитър Матов беше ми дал да разбера, че не съм поет. Аз сам после си дадох сметка, че не съм и белетрист. Липсва ми наистина творческата фантазия. Мога да опиша нещо, което е станало, но не сам да измислям – това, което англичаните наричат invention, а немците fabulieren. След всичките неуспехи наклонността ми към литературната критика се запази ненакърнена. Но тази наклонност нямаше къде да се прояви. Трябваше да се основе списанието "Художник", за да стъпя в това поле. Все пак моята дейност на литературен критик се явява като епизод в живота ми. "Художник" спря и литературният критик у мене заспа. Журнализмът наново ме погълна и остана за още известно време мое призвание.

 

Моите особености в прозата се явяват обаче още в първите ми работи. Често пъти са ми казвали, че като пиша на български, превеждам от френски. Има истина в това. Ще кажа, казал съм го и друг път, че когато има да пиша нешо изискано, и сега си го съставлявам най-напред на френски. Но моят случай не е единствен, нито пък смятам, че говори против мен. Като чета "Писма от Рим" от Величков, ясно виждам, че и той е съставлявал мислите си на френски и после ги е превеждал. Това е отпечатък на френското му възпитание в лицея. Особен упрек ми са правили граматици, гимназиални учители, че съм пренасял в българския език някои неестествени глаголни форми от френския, например: "Еди-кой си беше бил на времето" и пр.

 

Занесох еднъж нещо, писано от мен, на професор Теодоров-Балан и го помолих да го прочете и ми каже дали е вярно, че влиянието на френския език вреди на българския у мен. Той го прочете и ми каза, че при най-строг преглед намерил две погрешки, които не били от особено значение. Що се отнася до глаголните времена, с които съм си служил, той ми каза, че напълно ги одобрявал. "Като ги превеждате от френски, вие обогатявате българския глагол." Тия думи, казани от човек, който бдеше като цербер върху чистотата на българския език, ме утвърдиха окончателно в едни навици на писане, от които впрочем не бих могъл да се освободя даже ако поискам. Те са вече станали част от моя начин на мислене.

 

 


1. Грозното е хубаво, но хубавото е още по-хубаво.

 

2. Христо Далчев е бащата на скулптора Любомир Далчев и на поета Атанас Далчев; трет негов син е архитект. Често пъти съм се питал как от тоя човек, умен и мъдър, но без никаква проява на въображение, произлязоха синове до един с художествени влечения? Тук закона за наследствеността – поне пряката – получава едно ярко опровержение.

 

3. Колкото да знаех добре литературния български, не можех да се освободя от влиянието на френския език и понякога се обърквах. Така в едно мое писмо от ония години като изтъквам, че директорът на Лицея не ме обича (по-горе съм обяснил защо), искайки да кажа, че това е заслужено от моя страна, пишех "не съм го окрал", превод от французкия израз "je ne l'ai pa vole'", което означи "пада ми се".

 

4. Тия негови думи имаха голямо значение за моето бъдеще, тъй като – ще разкажа това по-нататък – те събудиха към мен у някои македонци в София живи симпатии, които ми дойдаха в помощ, когато най-много се нуждаех от подкрепа.

 


напред горе назад Обратно към: [Ранни спомени][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух