напред назад Обратно към: [Кървава песен][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]



Песен втора


НА ОБОРИЩЕ

 

Легендата на Балкана. — На двора у поп Матееви. — Вела. — В пролетната нощ. — Дружината на път. — Из светата библия на дните. — Балкана. — Тилилейски усои. — Сараите на змея. — Събора на Оборище. — Първа реч на Войводата. — Неразбория. — Брадестил за помощи отвън. — Поп Матей против Сърбия и Русия. — Втора реч на Войводата. — Младен поема дума против него. — Врява и свада. — Сбогом! — Сокола. — Подписват пълномощията. — Младена отстраняват. — Той се връща към Каменград. — Събора се разтуря. — Стар спомен за Оборище.

 

С навъсено чело, загърнат в плащ мъглив,

възправя се Балкана горделив,

в хайдушкия си блян унесен и забравен,

като че воин стар на стража там поставен

над младо воинство, в безкрайни далнини

разтурено на стан.

От пръвни още дни

сърцето ми е той омайвал и унисъл;

и днес ме носи пак към него волна мисъл

далеч от чуждий край, от чужди брегове...

Не роден ли ме глас отново там зове

и шепне на душа детинский блян чаровен,

наминалите дни во тъмний склеп заровен,

забравен — и за час взбленуван пак сега?

Или по бащин край надвластинца тъга,

с несгодите в сърце измъчено сдружена,

и в тоя горди лик таинствено вплътена,

въстава — за да ме отново пак замай?

Сърце ми черни дни и дни честити знай,

полъгано подир невредите световни.

Една ли загуба е то с сълзи отровни

оплаквало? Веднъж ли гордо в радостта

възнасяло е то в безумен химн света

и най-високия световен дар — живота?

Орисницата зла, по свой каприз и сгода,

ме е отласвала от тоз към онзи бряг,

самотен, отчужден, за никого недраг,

днес тука, утре там неволник да се скитам

и от промяна пак в промяна да налитам,

без отдих, без запир... Но в тия тъжни дни

на пагубен въртеж, един се съхрани,

все същ ненакърнен от никакви промяни,

величествений лик на гордите балкани,

на моята душа там во Света светих.

И както стръвен вълк, или пък вепер лих,

когато се куршум в месата му забие,

лети с несвесен бяг в усое да се скрие

и търси билье там, за свойте рани лек —

така и аз летя към онзи край далек,

со който от дете сърце ми е сродено:

и горд и дивен химн това сърце ранено

омайва, милува — и властно то се рве

при снежноглавите шеметни върхове,

що греят на възбог в тържественост върховна...

Това е песен на промяната световна,

която отпредвек Балкана тъмен пей. —

Ей пада ведра нощ; вълшебно месец грей

и плаха гмеж звезди обсипват свод небесен —

като че тъмний текст на тая дивна песен

пред моя смаян взор се открои завчас —

и явствени слова зачух тогава аз.

А в пролетната нощ, горите и полята

Ослушваха се в тях, като в легенда свята.

 

— "Тъй както облаци по мойте върхове,

минуваха един по други векове,

ту мудно, ту в бесът на прихотливост лиха —

и сепваха ме те за миг от дрямка тиха.

Неволен зрител на преходни съдбини

аз колчем стрелвах глед — из тъмни далнини

ту жъртвения плам съзирах да догаря,

ту счувах песента поволна на овчаря,

низ дебри някъде зареян по стада...

Под някой клонест дъб, с разрошена брада

гадател виждах аз и чувах го прилуки

световни да вещай — несгоди, я сполуки —

посред стареите, събрани на съвет. —

 

Летяха векове; менят се вихрен ред

дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека...

 

И виждах пълчища към чужбина далека,

кой знае от каква полъгвани мечта,

отивайки... Дома остала челядта,

во жалби зарад тях денете си проклина.

И гледах ги назад да идват от чужбина —

от хиляди един... Юнашките дела

възпяваха певци — но смръщени чела

не разведряваха хвалебни, дивни песни...

И рядко жъртвен чад, към глъбини небесни

на стълпи да се вий, опази моя глед. —

 

Летяха векове; менят се вихрен ред

дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека...

 

До моя сепнат слух достига само ека

от мечове. И щом да метнех поглед аз

през вихри-облаци, разсместяни зачас,

съзирах, настървен как с пяна на устата,

като на кръвен враг се хвърля брат на брата

и остро копие ръката на синът

насочва во несвяс към бащината гръд.

И падат труп на труп и в кървите си тънат —

за някакъв си бог, на дървен кръст разпънат...

В села и градове се пустошта всели...

А в моите хралупи и пещерни скали

взгъмжаха тъмен рой пустинници-аскети,

презиращи светът, от някакви завети

подсторени — за друг живот, отвъд света,

живот неподсладен от земна суета —

духовни постници, от всичко отчуждени,

и само от смъртта на подвиг вдъхновени!

При мен — а чужд им бе самия мой привет! —

 

Летяха векове; менят се вихрен ред

дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека...

 

Ей непозната сган нахълта отдалеко

и никой я не спре в злокобния й път.

И скоро целий край подложи си вратът —

от свойта собствена постигнат проклетия —

под чуждия хомот, за смърт и за робия.

Полята росни дим пожарен замъгли.

По мойте висини разнасяха орли

разръфани меса, а долу през мъглите,

аз виждах труп до труп на колове набити,

с изюздени от стон и гърчене лица...

И чувах писък на кърмачета деца,

от майчини гърди изтръгнати. — А гракът

на гарвани далеч зловещо татък в мракът

ехтеше, дето се над грозни съсипни

те виеха — и там, отдето в висини

се дигаха и смрад от лешове и пари

от локви кръв, като от жъртвени олтари.

 

Не спряха векове шеметния си ход...

Но края, дето бе мъртвилото живот,

отминаха го те, тъй както пътник скърша

от прекий път, съзрял там повалена мърша."

 

Замлъкна тъмний глас в незнайни далнини,

и само екот глух в надзвездни висини,

като въздишка, се болезнено пронесе...

Но ей че бурен рой от сенки се възнесе

из дебри и усой потънали во мрак;

и други глас сега слова подхвана пак —

и вслушаха се в тях, като в легенда свята,

сред пролетната нощ, горите и полята:

 

— "Бащице, стар Балкан, жестоко съдиш ти!

Вековний грях и срам на нашите бащи,

сълзите майчини — най-скъпа земна жъртва —

не ги л`изкупиха? Една ли само мъртва

робия виждаш ти през низ от векове?

От робско мляко ли сме ние синове

вкърмени? Рабски дух ли нази ни отхрани?

Виж, взри се в нашта гръд покрита с люти рани

и, ако мож, сметни безбройния ни брой —

по твойте върхове и дебри и усои

найдоха сладка смърт на робите чедата...

Не всуе с нашта кръв поена е земята —

изгре зорницата на бъдащите дни

из нея. Бащински ти поглед обърни

към Среднята гора, царица на горите,

чуй звън от мечове, чуй песен на песните:

летят дружини по дружини там на път —

летим и ний сами към онзи славен кът,

където сетен път отсъждат съдба свята

юнашките сърца на наште живи братя..."

 

Замлъкна гордий глас в незнайни далнини.

И само екот глух в надзвездни висини

Като въздишка се болезнено пронесе...

И своя поглед горд Балкана стар унесе

на сенките подир метежний волен рой —

и в блян пророчески чело наведе той.

 

*

 

Грей на юнаците, ти месечинко драга!

Полето минали, извиха те веднага

по лъкатушния планински стръмен път.

Припрените коне се кършат и пръхтят,

по воля мятайки разкошните си гриви —

като че с младите яздачи горделиви,

като че с охолни е охолно и тям.

Юнаци млади млад Войвода води сам

и, сякаш по орел орлета рой, се трупат

наоколо му те; на воля волно тупат

юнашките сърца, и смях и буйна реч

в заглъхналата нощ отйекват се далеч.

Между това Младен при своята изгора

се още бавеше в градът. Сами на двора

се бяха спрели те, до ниския стобор

под сянката, и тих, поволен разговор

повели. Трети път те сбогом за раздяла

си вземаха, а пък, все в него поглед взряла

и сложила ръка на рамото му, тя

го спираше.

 

"Тъмней — промълви той — нощта

и чака ме другар. Прощавай, свидно дете!

Довиждане... Беда че щяла да ме слете?! —

От малък спътници били са ми беди..."

 

— "Нима е също днес, що е било преди?

Нима сърце ти днес по-инак не говори —

Младене!"

 

"Към това лъжа не ме подстори,

ни скрита някаква и недостойна цел...

На моята любов нима ще се предел

постави — и какво ще да дели в душа ми?

Тя дойде не да ме от пътя ми отмами,

а с мене заедно да тръгне в моя път..."

И той притисна я на свойта млада гръд,

и думи галени потихом в мрачината

се заромониха. — В зори, през ведрината,

когато утринник тополи залюлей

високо в небеса възмогнатите върши —

сбере ги заедно и милва ги и кърши,

и те прегърнати с треперещи листа

си излеком мълвят... за свидна ли мечта,

или несвършени нощешни разговори —

кой знай!

 

Обади се отнейде и повтори

по-близо ясен зов и стъпки отдалеч

се счуха... Сетен стиск — невнятна сетня реч,

и плаха сянка се из тъмната градина

изви, прошумоля и скри. Младен отмина

нагоре, дето го присрещна насред път

другар, оставен там да чака. По брегът

на Луда Яна те нататък се извиха,

и ето ги че пак отново се вестиха

в полето, яхнали на вихрени коне.

Завеси спуснати от прозорец отне,

разтвори го, и там застана мълком Вела —

и на ръка така челото си принела

стоя до късно тя загледана в нощта,

като че галена от някаква мечта —

и както сутринта над облаци надвластно

изстъпва слънцето от миг на миг по-ясно,

така в душата й, по-ясно миг от миг,

изстъпва гордия и свиден негов лик,

докато надделя най-после неусетно

над всичко и един остана всеприветно

да грей. Пред нейния далеч унесен глед

минаваха един по други пъстър ред

мечти и радости самотно преживени —

и как нечакано се всичко измени...

Изстъпи из редът на миналите дни

денят, за първи път когато той с другари

на гости дойде тук, на нейний татко стари

на празника... Сърце в замая как примре,

со сребърний поднос когато тя се спре

пред него — чашата подигнал за наздраве,

как тъмен поглед той нечаквано изправи

към нея, та едвам подносът из ръце

тя не изпусна... Как, извърнал в миг лице,

баща й отстрана я с гневен поглед смери —

как майка след това самотна я намери

во пруста... Милвайки челото й с ръка —

дали не сетила сърдечна й тъга? —

какво й дума тя... Сърцето пази още

тез грижни думи. Рой безсънни, дълги нощи

една по друга се изнизваха — и все

по него мисъл я неволно унесе,

а погледа му мил, и свиден и приветен

с такава обич грей. —

 

Зад тъмния заплетен

заслон от дървеса, надзре от висини

самотний месечко и белите стени

на къщицата в миг усмихнато огрея —

а на разтворений прозорец там и нея,

все тъй унесена, на устни с пръст допрян...

Възправен в небесата, намръщений Балкан

като видение се в далнини тъмнее;

заглъхналата нощ таинствено немее,

и само кликът на невидими в нощта

ята от жерави, вестци на пролетта,

сегиз-тогиз се счуй — и сякаш отвеян

се нейде унесе, за да се ненадеян

пак счуе, като скрип от пътнишки коли.

Полъхне ветрец тих и тъмно сшумоли

градинските листа и нейде се отвее,

залюшнал и така сама да се люлее

оставил вейка тук, а татък някой лист

извърнал опаком, безмълвен и лучист

на месечинката да трепка и се мята.

И чак до късна нощ, загледана в тъмата

замислено стоя там Вела, в самота

към преживяното с гальовница мечта

пренесена.

 

А веч другарите отдавно

настигнал, навъзбряг Младен вървеше бавно,

кон за юзда повел. През валог пътя сви;

по него с топот глух дружината изви

нататък, дето ги, през криволици тъмни

залутан, пътят сам отвождаше, по стръмни

превали и бърда — и ту с възпиран ход

провираха се те през гъстолистий свод

на буките, едни през други сплели грани,

ту скупом някъде по завални поляни

на месечина, в миг вестяваха се пак —

кат нощни духове примамени из мрак

на придебни места, и кънваха простори,

събудени от смях и буйни разговори...

Пустинната гора тъмней от миг на миг,

и на водачите прегракналия вик

се счува сам-таме, ту глухо, ту високо

извит — на пътници залутана насока

подавайки. От тях мнозина първи път

отблизо виждаха Балкана — от градът

на него гледали до днеска възхитени,

загърнат зиме в сняг, а лете со зелени

премени, — как е той могъщи рамена

изпречил и извил, като че ли стена

чак кой знай до кои предели недогледни —

нали отвъде тях са царства заповедни

на волност, на честит живот световен там...

Младежкото сърце, на идеали храм,

то всякога мечта на вяра ще обърне!

 

Тоз, който би за миг поискал да разгърне

светата библия на миналите дни,

в която вписани са злите съдбини

на моя роден край, ще найде назовани

на всяка страница там гордите балкани.

Споделяли са те с тегловния народ

беди и тържества, и в мъчний му живот —

такъв уречен от орисница свирепа —

едни са му били утеха и подкрепа:

ту като с ромонът на горските листа

са уталожвали в сърцето му скръбта,

ту пък подйемайки от болки унесвестни

упадналий му дух с хайдушките си песни

Народе-Прометей, великия твой брат,

в кавказките гори пред векове разпнат,

е нямал радостта да види споделени

бедите си от тях, и на гърди язвени

да сети техния врачовен, ведър лъх; —

наместо отзив благ, на тежкий му въздъх

те от вършините, възмогнати в небето,

изпращали орли да му ръват сърцето!

А вслушай се в гласът из дебри и усой

що иде — българин, во песни най-отбрани,

възпява своите побратими-балкани!

 

Надмощний Люботрън, вироглав Ай-Гидик

и върлий Мусаллах — вий, чийто горди лик

изстъпва в небеса тъй дивен и омаен:

стоите вие там подобно символ таен,

поставен от творца на земните тъми

духът на гения да мами и томи

со смисъла си скрит... Ах, негли са вплътени

в вас гордите мечти и мисли вдъхновени,

сърцето българско които в блян лелей! —

 

Виж, как ги слънцето с зари най-първи грей

и гали, сякаш и нему да е мило,

че се е туй сърце чак тамо възвисило

с тях!... Вейне утрен лъх, и мудния керван

бухлати облаци, по върхове на стан

кондисал прязнощи, застяга се, наканен

за път. Ей облак чер, грижовен драгоманин

водач, издига се полека на възбог

и сякаше оттам простори с поглед строг

измеря, тежкия керван докле се справи,

отде най-сгода е на път да го управи; —

измери, кивна им и тръгна най-напред.

А подир него те извиха бавен след...

За миг небесна твръд, като че огледало,

се синна — и сега на нея би съзряло

опазливо око Балканът отразен

вълшебно хубав, чист, тъй както в първий ден

на мирозданьето.

 

Едно остава само —

недовъзмогнато, неотразено тамо

пустинно-глухите затънтени усой.

И слънцето само, когато дискът свой

на пладне спре, и то, в усилия безплодни,

не смогва вечний мрак на тия произподни

балкански с своите лучи да осветли.

И вихър горд връз тях когато навали,

дървесни върхове едвам превил, той свива

и връцва се назад, видял, че да пробива

път през гъстаците е само хабимощ.

В тях никое око денят от тъмна нощ

не може отличи. Народът тях ги Змейски

свърталища зове, или пък Тилилейски

усои... Тамо се мъхати канари

провалят, тъмна паст разчекват пещери,

из своите чрева изригващи зловонье

и мраз: — безпомощно на сведените клоне

от техний дъх трептят увяхнали листа;

и само укът на заврений в пустошта

слепок се нейде счуй и глъхне пак, сподавен

из буйний буренак, чак в висини възправен

и скопчил своите жиловлачни реси,

от самодивските разрошени коси,

що се от рамена дървесни там отгоре

провличат. Околовръст, туй тъмно пустогоре

обзели, дънери се хралупни редят,

изгнили, сгърчени от влага и от смрад,

прокажени ръце прострели — сухи грани —

и сякаш вещици, за нощен коб събрани,

един към други те привели са глава

и си нашепнуват таинствени слова,

фосфорни погледи вторачили в тъмите...

Тез тъмни пустоши са страшни за самите

най-диви зверове. Ако се някой път

стръвница или вълк тъдява заблудят —

като подйемнати от нещо, в бяг несвесен

те хукват с рев и вой; такъва звяр унесен

виж, че се озовал чак в село или град

посреди божи ден, където, гост нерад,

върху му с викове и стар и млад се струпат,

кой с к`вото доловил, и тамо го притупат...

Всевластний цар на тез усои, Огнян Змей,

в сараи мряморни вдън пещери живей

с безчетния си рой светкавични дружини.

Там, зад тинтявени и чемерик рудини,

от син-зелен мермер сарайските стени

се дигат в облачни зловещи висини —

с первази от сребро и злато обковани.

Отпред, пред портите, два сфинкса изваяни

бдят, в тъпи погледи со замъртвяла скръб;

зад тях, на потика под тежестта, са гръб

превили смръщени, месисти великани,

преграбчили в ръка чепати боздугани.

И целия сарай опасали отвред,

по тъмните стени се вият троен ред

прозорци — и на тях, на всякой, вмряморени

девойки отстрани, през рамо заловени,

со занемяла реч на зимнали уста...

Така и в приказки и песни по света

за тез таинствени сараи се разправя —

от син-зелен мермер зад жълтата тинтява.

 

Невидим и нечут от никого, живей

в сараите си там всевластник Огнян змей,

и само бурята когато в бяс разклати

земята, заедно с дружини си крилати

той вихром се извий кръз черните мъгли,

изврял сред дворите сарайски, животворен

поток, и който пий от него, в миг отворен

е нему смисълът на всичките неща.

Запазени са в тез сараи, от света

на скрито, семките на билки най-отбрани,

от самодивите в потайна доба брани.

И всяка пролет, щом повей долняка благ;

щом по вършините затае зимний сняг,

щом стоплената гръд на рудините равни

задиша пари, и от юг вериги бавни

извият жерави — при първите зори,

тез скрити семена издън от пещери

изнасят пак на свят самите самодиви

и ги разсяват по ливади мочурливи,

по свойте падала и хорища... Взгъмжът

тогава тез места от хора — бъхтят път,

бог знае чак отде, недъгави и хили,

на ръце носени, или с последни сили

сами дотътрени дотамо. Тях една

надежда ги крепи: когато семена

врачовни вилите низ въздуха разсеят,

над тях да паднат — и недъзи им развеят...

Лежат те тамо в мраз и киша и мъгли —

и не един недъг надежда изцели...

 

Усамотено блян бленували отвека,

нестряскани до днес от глас на человека,

в почуда сепнати от своя вещи сън,

усоите сега се вслушаха: — издън

далечните гори те шум таниствен счуха

и топот непознат, като че буря глухо

от невиделица да иде срещу тях.

И те съгледници, во прязнощен уплах,

разпратиха завчас, дано да проумеят

какъв е, откъде е тоя шум. Ей змеят

поведе първи ред — на буйния поток

в вълните гурнат, той се ту от скок на скок,

през тъмни пропасти и шеметни превали

замята бясно, ту притихнал се загали

о китни брегове и вслушва се, ту пак

се втурне во несвяс и буди нощний мрак

с ревът си... Уморен, и да се върне вече

наканен, спря се той, но трясна надалече

вик и разля се ек; — полека той се сви,

между клисурите се дебнишком изви

и в миг промъкна се в провал усамотени.

Широко бряг от бряг са тамо разделени,

и сякаш някоя изкуствена ръка

поляна кръгла е отдясно во брега

вдълбала. Тъкмо сред поляната, два брата —

два бука — клони са разперили, и двата

като събудени от дълговечен сън —

от страний разговор и глух окръжен звън

на прязнощ надошли тъдез юнаци млади.

 

Повява утрен лъх. В гъстаци се обади

скрит дивий кос; — зора на изток се зори...

От дрямка сепнати, зашепнаха гори,

и тихо дъбу дъб, бук буки заразправя

що е през сън дозел. Низ тъмната дъбрава

по росната трева несетно се разстла

от невиделица припъплала мъгла

и клони мъхави се дигна да пристели

тя с бели плащници. По клади загаснели

запепелената жарава още тлей;

мъглявий кръг над тях недвижимо светлей,

без блясък. В тъмнини, предсетил час разсъмнен,

жребец процвили. Глух, еднообразно тъмен,

там долу някъде потокът бръз ечи...

А ей и чалове планински се в лучи

на ранната зора възйеха в небесата,

кат древни царие с короната си злата.

С зори просторите и шум и глъч за миг

изпълни. Саблен звън; — тук счуй се емнат вик,

там отзив... Хора се низ падината сбират...

През гъстий шубралак там други се провират

към бързия поток... Коне на водопой

оттатък водят... Над ронливия завой,

там на поляната, во китний бряг вдълбана,

отдавна вече е дружина шумна сбрана

и чува се оттам най-буйна глъч и смях...

Широко буките са клонища над тях

разперили; и ред сковани сръчно пейки

се вият в полукръг, с зелени крехки вейки

застлани. Маса е стъкмена там посред

и върху нея са поставени наред

евангелие, кръст и сабя... Навалява

отвсякъде народ... Заглъхна в миг и врява

и глъч. — Свещеници подзеха с муден глас

молебен. И като пшеничен златен клас

люлян, събраната дружина непрекъсно

привождаше чела со знамение кръстно.

 

Слова тържествени с глух тътен пустошта

отйеква. Трясна гръм — навъзбог пропищя

куршума — тихия молебен се прекъсна.

Ей друг, ей трети гръм. И шумно се разпръсна

дружината, и кой където свари ред

се настани: кой прав, кой седнал. Тям посред

Войводата сега изстъпа — в тишината

екнаха пламенни и горди думи:

 

— "Братя,

земята, радвала честития живот

на нашите деди, днес с робски кървав пот

поена — радват й се нашите тирани!

И роба, врат превил, покорно тях ги храни —

за нови теглила, за нови все беди.

Като че ли сърце не носи той в гърди,

а камък — камък гроб, во който са зарити

сал рабски чувства! Той бълнува за честити,

свободни дни и без за нещо да радей,

зове към бога и на бога се надей,

че той ще го спаси от злата му тегоба...

Бог всякога е глух за жалбите на роба,

когато той търпи, въздиша и желай,

а сам не дига пръст за нищо и нехай

за свойте нужди. В гнет са истина разбрали

бащите ни и нам в слова са я предали:

помогнеш ли си сам, помогна ще и бог!

Борци, проникнати от тоя свят и строг

завет, посочиха на бъдащето хода —

и паметта за тях в сърцето си народа

ще пази, докато пребъде век, и с тях

ще се гордей. Смъртта те срещнаха без страх,

смърт за свобода, смърт възвишена и свята!

Хаджи Димитър, Левски, Кънчев, Караджата,

со своя подвиг те възчудиха света;

те, като ляствици дошли пред пролетта,

ней жъртва станаха — честита нейна жъртва!...

 

На пролет от реки се твърди лед разкъртва

и живи рукват те в свободния си път.

На грозний робски гнет разкъртен е ледът —

вий забравете го, тъй както и реките

забравят своя лед, притискал тям гърдите

и сдавял техний дъх... Тоз, който се назад

озърта, ако ще в нозете си крилат

да бъде, няма той до нищо да дохвръкне —

тоз, който споменът на миналото мъкне,

кат просяк своята оръфана торба,

той няма за какво на по-добра съдба

да се надей — до гроб ще влачи той все нея.

"Но ний сме слаб народ!" На мене ми додея

таз стара песен все и денем и ноще

да слушам да се пей. Един народ расте

сам с идеалите си, с задачите, що взема

на свойте плещи, и с тях се той възйема

до подвизи, зарад каквито вчера сам

не се е смятал за кадърен. Ето вам

и пример: с векове народа ни мърцина

живя в душевен мрак, и ражда се и гина

со скотовете скот. Кое го възроди?

Кое заспала мощ в юначните гърди

събуди? В подвизи кое го днеска води?

Водачът всемогъщ за мъртвите народи —

светият идеал!

 

Бе слово — стана днес

то живо дело веч... И нямат брой онез,

с оръжие в ръка що чакат ден уречен —

това е цял народ! И той не е далечен —

възкръсний ден — стоим ний вече на прагът!

Ще смей ли пак за нас да каже днес врагът: —

мъртвец народ, народ за свойта чест достоен!?

Като в зори мъгла от някой дол усоен,

той от душата ни, откърмена в тегла,

е вече пръсната вековната мъгла

на робството. Нима, душите отървани,

все още ще стоят ръцете оковани?...

Ей, жив е наший бог! И той от висини

ще види бъдните честити, ясни дни

на родний край, огрян от слънце на свобода!"

 

"Бунт! Бунт!" — подобно гръм разцепи небосвода

отвсъде бурен вик, и дълго низ гори

кънтя немълкно той по хълми, канари

и тъмни дебри... "Бунт" — се счуеше далеко,

"Бунт!" — отзовеше се оттатък нейде ека, —

"Бунт! Бунт!" — оттук се счуй, а сякаш ответ

обади се завчас отвъд и друг, подзет

внезапно, — екотът един ги с други сбори

и с тях се унесе далеч из пустогоре...

 

Прекъснат тъй през реч, кръстоса и подпре

Войводата ръце на сабя, горд се спре

и, поглед устремил към буйното събранье,

отново дигна глас: "Решено е — ще стане

на своя ред и то. Редът е да решим

тук друго — не едно, не две, — и отредим:

кой, де, какво и как. Размисляйте, решете

и казвайте — това, което щат ръцете

да вършат, нека го навреме отсече

умът. Не пак за нас с укор да се рече:

на българин умът дохожда отподиря,

когато му вратът извият под секира...

 

Недейте мисли вий, че лесно на глава

се в тия работи излиза. Онова,

което други са опитали, за нази

да бъде пример то — ред трябва да се пази:

успеха е в редът, това го всякой знай.

Където цял народ въстава, опак край

е близо — ако се не осмели навреме

един и делото в ръцете си не вземе,

и да го с време той отбие в онзи път,

където никога не ще го отведат

мнозината, макар да биха се наели...

Аз вярвам, че сами и вие сте дозели —

затуй сам казах го пред вази — против мен,

зад моя гръб, какво се брътви всякой ден,

дори и тук сега: че ази нещо тая,

че недостойно аз си с делото играя —

за бозна що си... Знам на всичкото това

де корена и скрит, и тъмната мълва

тук с тез измислици кой и защо я храни...

Повтарям го пред вас, пред всички тука сбрани,

че делото ще се изкара до желан

край, ако сал един, днес тук от вас избран,

поставите да бди и да реди. Че води

в неволи всякой път световен, че несгоди

при всяка работа се има на светът,

вий знайте; с хиляди са те по тоя път,

по който ний вървим: — когато се не чака

бедата, тя тогаз на порти ще потрака.

Щом яките юзди и в яка са ръка,

най-сприхавия кон — и той върви така,

ездача както го завръща и управя —

и най-опасний път се без беда минава.

Аз знам, че против мен мнозина за това

ще дигнат врява. Тез особно на слова

и с философии които си човъркат

умът! Високо те, там в облаците хвъркат,

общочовечески идеи все въртят

в устата си, и тях тук искат да решат,

на българския гръб... Идейно все, логично,

и главно всичко туй да бъде поетично:

да може тъй да се, тъй някак, нагласи

на песен... песента народа ще спаси!

На друга е страна тук наший ум унесен —

ний на свободата днес кървавата песен

гласим: в ръката ни перото — острий меч,

и с него пишем ний! И няма място реч

несвясна в песента на лютите куршуми!

 

Аз казвам правдата тук на живота. Глуми

не брътвя, ни твърдя, ни с задня цел слова

увъртам. Задня цел! Тоз, който е глава

прежалил за народ — милее за народа,

и негова цел е смърт или свобода!"

 

Последните слова сред мъртва тишина

заглъхнаха. Но ей полека отстрана

че глух се ропот счу: — и смръщено изгледа

наоколо си той, а сред чело му бледо

изпъкнала завчас, подобна на пияв,

се тъмна жила сви. Опрян на сабя, прав,

безмълвно той стоя, и неведнъж мнозина

опазиха за миг през устни му да мина

усмивка странна... В реч, а и кога да спре,

крадливо погледи той към Младена взре

навъсен. Погледи и усмихът му сетний

опазил и разбрал, прехапа устни бледни

и дигна се Младен.

 

Сега се проясни

за него всичко туй, което преди дни

в душа му будеше догадки само смътни. —

Тъй скитник закъснял в гората по безпътни

превали лута се в дълбокий нощен мрак,

ту в двоумение запре, ту тръгне пак

и взира се дано нанейде забележи

упътни знаци... В миг светкавица прореже

небесна твърд — и спре той сепнат; осветли

тя, дето тъкмо той отива, и скали

и грозна пропаст... Туй, що беше тъмно, схвана

през гневните слова сега Младен и стана

с ответна горда реч...

 

Но гърлест глас Боян

от Бъта бе извил — и Бошко от Бързан

по него — и, един на други да надсили,

кой знае докога те биха продължили

все тъй, ако не бе изстъпил Брадестил

и на двамината да свика. Ръст извил

като топола, тоз пратеник баташки

бе стар и побелял, а все пак вид юнашки

запазил. Спусната до пояс чак брада

поглади той, и тъй: — "Това да е беда! —

започна: — Лесно се, Войводо, дотъкмява

такова; стига то, то само да додява

на делото... Това, което, според мен,

по важи, то е за уречения ден —

кога е той? — Че виж излезе бъркотия...

Вий знаете сами че вести от Сърбия

се има повторно: на прагът е война...

Аз мисля, по-добре от наша е страна

да се потрай."

 

"Ех, на дека го обърна" —

обади се един: — по него ей завърна

и други отстрана: — "Трай, бабо, за кравай!

И бае ти Стоян такива знай да бай!" —

"Трай, трай — когато ти не стиска! — тук и трети

подзе: — Нали се спи на турчина в ръцете

като на мек памук!" И глъч и смях и вик...

 

А продължи така, прекъснат сал за миг,

пак Брадестил: "Така все повече отърва.

Да се не тюхкаме отпосле, и тепърва

да мислиме. И мен... с едина вече крак

съм в гроба, казва се... и мен ми е мерак

по-скоро да река: Амин, Христос възкресе!

С амин се някога и дявола понесе

към пропастта. Една България и две

да са готови — не, и три! — и во главе

на едного или на двайсет воеводи,

пак — до желаното все няма да се доде.

Аз казвам: чакайте Сърбия да припре

отвъд, тогаз оттук — че виж как се пере,

та турчин ли?!... И туй недейте вий забравя:

кой както му се ще, така да си разправя,

а турчинът не е ни слаб, нито изгнил;

и други той е бил и други е надвил,

не се ли притече да им помогне някой...

Самичък ли си ти, опявай го и врякай..."

"Не врякай! — сопна се тук гнявно поп Матей,

прав скокнал: — Който трай, тоз, който сам не смей,

ще бъде роб до гроб...То лесно тъй се дрънка,

че някой ще да се за наша чест отвънка

застъпи. Кой ли пък за чуждото милей?

Тежко му, който се на чуждо слънце грей!

Туй да го знаете... Тоз, който ще въстава,

той нека само се на себе си надява.

Ни сестра Сърбия, ни дядо ти Иван

За нази нявга щат почеса длан о длан —

туй да го знаете... Защо сал разговори?

Че щяла Сърбия война уж да отвори...

Да, ще отвори тях, но тъй саде на лаф!

Отец Паисия, що казува, е прав:

"Това ти е народ в дела и мисли дребен,

между народите народ най-непотребен!"

На божий свят му е такава ориста...

Залудо също е така и мисълта,

че дядо ти Иван чуй наший писък кански.

Навремето самси и Дибич Забалкански

е казал: "Българи, недейте дига шум,

налягайте си го... та сам да ви на ум

не уча — пата-кют! И с нагайката по шия,

и ще я видите вий Матушка Русия

по пладня. Ето ви едничка, като сто! —

Не е тя фурна за вашето тесто!

Това е казал той, това пък аз ще кажа,

и не току-така, очи сал да замажа

на някого си: Ний сами да си държим,

па... Кривия кумин и той направо дим

изкарва".

— "Беки тъй! Уста са прави — думи

изкарват криви! Ти недей подмята с глуми

тоз-онзи! Реч кажи за в работа!" Първан

Загора, плъдински изпратник, несдържан

му думата преби.

Мнозина, с неопазни,

изострени слова, тъй поп Матей раздразни,

без да му идваше за дразнене на ум, —

и ето че подзет, изпървом тихо, шум

се неочаквано на врява преобърна.

Самичък поп Матей, недоумен, извърна

очи към сбраните — от буйната мълва

ни дума не разбрал и само сви с глава,

възчуден... Тъй дете, от някоя камара

събрани камъни, се метне на дувара,

а отподире му, като по таен знак,

се урне струпаний високо камънак —

а то, извърнато, пръст между устни гуди,

и дълго гледа го и чудом му се чуди...

Престранен попец бе светиня му, на вид

и по сърце. Кален в живота, упорит,

от тез, що има реч — замеряни с мотика

през гроб, — той беше си изострил тъй езика,

че здраве му кажи, и по-добре недей

опитва! В Каменград и днеска поп Матей

се прякоросува отец Матей Казака —

че бил на младост при Садък паша, поляка,

в казашкия алай. Светувал свят, видял

що е за виждане, а сетне се прибрал

при свои в Каменград; подвива под венчило

глава, запопя се, но черното носило

не смазва и до днес юначната душа.

Самоуправствува, подобно на паша,

той вред по своята широка енория

и на миряните, наместо псалтикия,

разправя повече за агарянский цар.

По навик носи той под расото ханджар

дори и досега... Другарин най-доверен

на Левски — святия апостол изневерен

когато падна сам в ръцете на врага,

и той, от Общия посочен, веднага

с окови на нозе в София бе откаран;

подир година чак след в ужаси прекаран

живот по затвори, с оскубана брада

се върна дома той. Но тази го беда

не стресна. Верен син застъпник на народа,

преди на Левски, днес на гордия Войвода

каменоградски той другар е най-любим.

Макар и стар и хил, а плам неугасим

все още пак гори в недъгавото тело,

и на Войводата и словом и на дело

той дясна е ръка. Живота бедовит

не засени со страх духът му упорит,

нито му чувствата неволи измениха. —

Той все си е такъв припрян и реч и сприха,

и зарад припирня пръв дава пей. Дозел

сега, че тоя смут и глъч се е подйел

за него, устни свил, изви се към другари

и зина с гнявна реч...

 

Но тука го превари

от неговата реч и от глъчта Младен,

безсмислената глъч, раздразнен, разгневен

и сприх: — "И види се че тук да се делякат

са някои дошли. Така ще се протакат

и часове и дни, а няма нищо пак

да свършим. Нямаме ний нужда от ортак

тук в нашта работа. Тежко ни, ако ние,

вместо на себе си, на тие и оние

се възнадяваме. На своя мъка плод

кога е, сладка е на кой да е народ

свободата. Това не сме ли ний готови

да сторим, знайте че за мъки само нови

ще да въставаме. А твърдо вярвам аз,

че сила имаме, че ний сами на нас

ще си помогнем, без отвън да ни се бъркат

и раните ни с пръст отровен да човъркат...

Ала не станах аз пред вази за това

да ви разправям. Не!... Подземам аз слова

против Войводата — пред него тук изправен,

другар до вчера, враг от днеска. Той поставен

е вожд на делото, а ето към изход

го тласка нежелан, и съдбоносен ход

му дава... Та защо се бъхтим денонощно,

щом като тъй, с едно, да кажем, пълномощно,

ще можем делото до край да изведем?

И то до край честит! Изглеждаха съвсем

невинни думите на нашия Войвода,

и може би ще са на много по угода,

на много и отвън и тука между нас.

Това да е било?! Да го дадем тогаз —

и свършено!... Добра, чудесна изненада.

И жал ми е, че мен горчива чест се пада,

от неговите тъй изхитрени слова

да махна булото и всичко онова,

що се таи зад тях, наяве да изскочи.

С туй, с пълномощното — Войводата посочи

самичък, — иска се в една ръка властта

да бъде хваната — и да завързва тя,

и да отвързва тя съдбите на народа:

и тъкмо тоз народ, когото за свобода

ний призоваваме, с тиранът на борба

и му говорим все, че охолна съдба

го чака в бъдаще — не както днеска тая.

На пълномощното е своеволство края!

От своеволствата на нашите деди

бял ден не е видял народа и преди —

на всяка страница това ни все говори

историята... все измами и раздори

и кръвнини. Защо? Че жадните за власт

народни вожди са народи от напаст

в напасти тласкали за своята изгода —

и той живял е роб, лял кърви за свобода...

И винаги е бил во робство родний край!...

Ни сам Войводата, това го всякой знай,

друг път, ни другите апостоли такова

са проповядвали... То въдица е нова!

Бъхти се, отърви поробений народ

от стар, а го вмъкни отново в друг хомот!...

И кой от вази тук не знае, че делата

народни не вървят тъй както колелата

по равен път, макар тъй да се иска нам.

Ще има трудности — та именно се там

народний, истински народен вожд познава:

не за народа си капани да поставя,

а има ли таквиз — да разбурми и тях.

Тоз, що от волята народна само в страх

живей, той, само той ще се домогва нея

в железен обръч да обвърже... Поп Матея

е тук, попитайте що Левски е твърдял:

"С народа за народа! Тоз, който би посмял

да тури своя кеф над неговата воля,

народу не добро желае — а неволя!"

велик е порива, свещена мисълта

за делото — дори да бъде тя мечта:

не тя ли волята към подвига подстори?

Сами ний вождите, народът да се бори

зовеме — и сами ний порива му свят

с кощунствена ръка подлагаме под млат...

Та ний? Самите ний?... От турските султани

ще го отърваме — а нови ли тирани

ще му натрапваме на слинавия врат?

Че онзи турчин бил, а този наши брат —

нам толкова по-зле."

 

И скокна тука, кипнал

върху Младена сам Войводата, пресипнал

от гняв, към черенът на сабята с ръка

посегнал. Но, беда дозели, веднага

наскочиха отвред събраните — Младена

един, Войводата пък други в цеп сгъстена

обстъпиха. И шум и буйна реч и вик

из тъмния Балкан се отйехя за миг...

Сам-там отделен звук, отделна дума само

се ясно отзвучи — и дигнати над рамо

размахват се ръце. Завчас на две страни

разтурени, с укор започнаха едни

към други да се там взаимно прекоросват,

и острите слова по-остри да кръстосват —

докле, зашеметен от буйния раздор,

на две се партии народния събор

разцепи. Отстрана застанали, мнозина

се плахо взираха в шумещата дружина;

и тамо Брадестил, от час на час лице

извръщайки, пред тях разправяше, ръце

размахал. Надалеч в гората разпилени

там други, врявата дозели, запъхтени

се стичат. И дори ония, долу там

които готвеха, и те сами насам

в миг претърчаха, кой с каквото бе в ръката —

той и оставили огньове край реката,

и в менците над тях чорбата да кипи,

и агнета на шиш, — та кой ще ти търпи,

шега ли е? За миг се всичко сби в грамада —

вик, крясък... сякаше душите бяс облада.

И само поп Матей, с ниет да примири

и двете партии, без да се умори,

при тез и при онез от час на час минава,

и тези и онез навиква, убеждава; —

по неговий пример и Бойчо от Бързан

между стълпените се щура. Озован

там до Войводата, Стоимен Детелина

Поибренец уста като батлан раззина,

но Влад от Попинци изви ръка в замах

и ги запуши. Вик и свади... Тоя плах

се брани; онзи там прехапал устни

и хванал ножа си, готов е да се спусне

върху му... Неведнъж подлавя реч и сам

Войводата, но се в глъчта гласът едвам

зачу, и никога го не схвана що говори —

и само врявата кънтеше из простори.

 

И дълго блъскотня и глъч и вик такъв

се продължи — кой знай най-сетне край какъв

би взели, поп Матей ръце да не издигна

и зинал, да не бе той като топ изригнал

що му държеше глас, — и глъхна шумний сбор.

Макар че ни един, след върлия раздор,

не схвана ясно що Матей Казака викна,

но гърлестий му глас в сърцата им проникна

тъй неочаквано — и сепна ги така,

че се пресече в миг, като че от ръка

вълшебна, и викът и врявата несвясна.

И само отстрани нататък не угасна

все още ропота, макар сдържан и тих —

и в тъмни погледи гореше пламък лих,

готов да поджежи пак разпрята отново,

миг схвана и подзе Войводата тъй слово:

 

"Другари, братя! Вий от първий още ден

които тръгнахте с мен заедно и с мен

вървяхте досега — хиляда пъти ази

ще бъдех по-честит, да бяхте ме тогази,

при първа среща ощ, предали на врага

в кръвнишките ръце, — отколкото сега

на подозрения и на нечути глуми

да съм изложен... Те, те вещи са на думи

и негли делото с тях по щат уреди —

и щат предварди вас и него от беди...

Ако е рекъл бог, на време по-честито

ний ще се срещнем пак, там на поле открито...

Прощавайте! Оттук далеч е моя път —

където по-добре от думи се ценят

делата... Сбогом!"

Без другари да погледне,

пристъпи сръчно той на коня да се метне —

приготвен отстрана, припрян юзда заял,

с копита бъхтейки земята и развял

разкошна грива. Миг — и скупом навалиха

към него всички там и път му заградиха

отвсякъде. Така из пологът си тих

излязъл, изведнъж се види вепър лих

от вълча глутница нечакано сполетен —

възпре се и възвий и поглед искрометен

озърне околом, на тях на смелостта

възчуден; ала те, озъбили уста,

налитат с рев и лай... Тъй с шум и вик нечути

обстъпиха сега Войводата — за скути,

за ръце вчепкани едни, а за юзда

пък други конят му словили, през реда

сгъстен го дръпнаха... И ето че, завърнат

на мястото си пак, и горд и блед, извърнат

към тях, Войводата подзе с треперещ глас:

"Не пускате ме вий? Добре! Ала тогаз

и туй, що ази ви предлагам, приемете.

Не искам аз на реч — на подпис! Подпишете —

вий вяра дайте ми и ази да ви дам!

Решавайте. Едно желая аз да знам:

дали ний все ще си играем на ореси,

или..."

 

Но тука се, бръз, запъхтян, намеси

Сокола, тъкмо що пристигнал, и едва

там на Войводата последните слова

дочул, но не разбрал защо туй всичко става.

От изненадата на тази му поява

в миг всичко се смълча.

 

"И аз да кажа реч.

Потрайте! Вести аз ви нося отдалеч.

Тях чуйте по-напред, че може би ща тряба...

И не на думите — че мойта реч е слаба —

такова... Тъкмо аз сега от Цариград

се връщам... Счепка ме, на Галата, Мурад

ефенди — цял се ден отпосле с мене влачи,

и казва: "Видел съм добро от вас, иначе

пред теб дори не бих отворил и уста —

това, що правите направо в пропастта

ви влачи... Видел съм доброто ви, желая

доброто ви, и туй, което ази зная

да знаехте, не би тъй вирнали глава.

Кога во Каменград си идеш, ти това

им кажи: Све то знай Мурад како се прави

по вас и за това градот ви он остави.

Не зарад себе си, за вази бе го страх. —

Аз, каже, лебот ви съм ял, добро видях —

и сърце ме боли за туй, що ви се готви...

Ни камик няма да остане от градот ви..."

 

— "Предателство!" — за миг Стоимен изрева.

"Предателство!" — изви и други там... "Това

що значи?" — поп Матей изблещен се обади —

и вик, и глъч... За миг одевешните свади

забравиха. Младен и поп Матей, дори

Войводата, и той, като че да смири

гневът си, настрана се мълчалив стъписа —

нечаканата вест дали и него слиса?

"Но чакайте! Това..." — Сокола почна пак,

и с дигната ръка да млъкнат даде знак —

"Това и онова запитва той, разправя,

и плясна най-подир: защо се още бавя,

и колко пушки съм прикупил досега!..."

Той всичко знай — и де и колко и кога —

той всичко знай... Твърди, и в Цариград че знаят,

но че мълчат, дори че всичко туй желаят

"Еднож, па тъй до крак — за вечно да се знай

и памти — ето към какъв отива край:

Еднож, и тъй до крак — в рачуна туй им влиза."

И броеница той от факти заизниза

един по други — там и там, и тоз и тоз —

дори по Влашко чак... и не едно таквоз

що знаем тайно ний е знайно на Мурада...

"И много здраве там носи во Каменграда

на всички декато за тоя таватур

са вирнали глава... — вам други е мюдюр

завчера пратен, там аз няма да се върна..."

И плещи, синеца — а мен ми се превърна

душата. С пушките оставих Радоил

да се разправя сам — не съм ни ял, ни пил,

не видел свят, докле до тука да пристигна,

и само в Пловдив се..."

 

"Предателство!" — изригна

отново поп Матей, не могъл да дотрай

Сокола думата да дорече докрай,

а подир него друг и трети ревна в миг —

и се преплетоха един през други вик:

"Бунт!" и "Предателство!" — и ехото ги сбори

и се замята с тях далеч из пустогоре.

Но тук Войводата изстъпа: "Почна пак!

Предателство! И виж пак врява: кой? и как?

Какво "че видели", "че казали", "че знаят"...

Та нека! Псета ли ще слушам как те лаят!

Те вършат своето — а нашето си ний.

До време тайната от хората се крий!

Предателство! И то с божата воля става —

кого ли вече днес то може да смущава,

когато всичко е готово? Нека знай! —

И ние знаем тук какво по целий край

се готви. Знаеме и всички що се шушне...

Нима дотолкова сте вие малодушни?

Та нека! Готвят се. Нима пък ние спим?...

На ваший зов, отсам дойдохме да редим —

дванадесет борци апостоли. Готово

немалко сварихме, а не и малко ново

се оттогаз, сами вий знайте, дотъкми.

Писмата тука са, четете и сами

ще видите и де и как отсам Балкана,

а също и отвъд: дванадесет вулкана

са грозно зинали, отворили гърла.

Нощите чуваха словата ни — дела

ще чуят дните. Рев вулканен ще разтръсне

земя и небеса, и роба ще възкръсне...

Но не забравяйте което би напред

въпрос — поставям го отново пак наред:

ще ли подпишете вий мойто пълномощно —

или..."

"Кой! кой не ще !" — извика Вълю Бошно

от Стрелча. — "Всички щем!" — подхвана поп Матей.

— Да каже кой не ще! Да видим кой ще смей!" —

избухна Стойко Ръж, изпратеник петрички...

И екнаха в захлас отвсъде: "Всички! Всички!" —

стотина гласове — и навалиха с вик

отвред към масата...

 

Изстъпа, бледен лик

извърнал, тук Младен — но дума без да свари

да каже, изведнъж самите му другари

го сдърпаха назад, от нова свада в страх —

и татък силом той биде от сами тях

отведен.

 

— Врявата все още там кънтеше,

около масата натрупана гъмжеше

навалицата все, като че с подновен

хъз пак за свада, а по витий път Младен

се вече спускаше из тъмната долина,

но не обърна се дори, а тъй отмина

нататък, кон повел за свилена юзда.

Завръщаше се той самичък към града,

другарите си в гняв изхокал и отпъдил,

в намръщена душа кой знае що отсъдил

и за какво решен, с приведена глава

вървеше мълком той. Замлъкна и мълва,

изчезнаха таме и огньовете буйни

во пропастта. Едвам понявга шумноструйний

поток обади се от бързей и се пак

в миг притаи, като на някого си знак

да подаде, да го предварди от неверна

превара. Глухо се в мълчанието черно

отйекват стъпките на коня. От брега

ронлив понякога, от спрепната нога

отпратен, камък се претъркули унесен

надолу... Закъснял и чак сега надвесен

зад срещни върхове, огре от небеса

и метна месецът над сънни дървеса

сребристия си плащ — по ниските поленки

в гората го простре и запреплита сенки

върху му, сенките на трепетни листа.

От пръв сън сепната, гората затрептя,

зашепна. В нощний мрак сам, насаме оставен,

далеч от врявата, Младен вървеше с бавен

ход по извития и стръмен горски път,

а тъмна буря гняв се в младата му гръд

събираше и гмеж от мисли се рояха

в умът му: пръсвани, те в миг се пак беряха —

тъй както, привечер на слънце, пъргав рой

мушици вият се пред пътника и той

замахне ли с ръка — те повече налитат,

и като мрежа се пред погледа му сплитат;

та и когато чак под сянка се закрий,

досадливия рой пред него пак се вий

и дълго в пътя го на мира не оставя...

 

И спираше се той замаян, и в забрава

замахваше с ръка, като пред някой враг

невидим, а след миг повличаше се пак

полека, на гърди замислено оборил

глава. И всичко, що не беше договорил

там на събора, с яд избликваше сега

в умът му. Морници по цялата снага

го сепваха. Но в миг го някаква умора

налегнеше, като насъне тежка мора —

и струваше му се, че сдавен някой глас

там нейде си зове за помощ, глъхне в час,

и пак извика, — той се вслуша да го схване,

като зашеметен сред пътя там застане,

и го напъне вик за отзив, но замре

в безсилни му гърди; — и поглед впито взре

той татък надалеч унесено в тъмата.

И неведнъж така, с поджегнат яд в душата,

възвива стъпки той да иде пак назад...

---------------------------

 

Зора се сипваше, когато в Каменград

той влезе, за юзда сам водещ морна коня.

Мъгли се сбираха далеч на небосклона

И шапка облачна, обточена по край

со слънчова тъсма, нахлупваше Бунай...

А тъкмо него час съборът се разтури,

уречени дела завършил. През клисури,

през дебри глъхнали се пръснаха безред

по свой път всякой. Глъч и викове отвред

горите цепеха, нататък в далнината

заглъхвайки... Ей пак потокът тишината

изпълни с буйний шум на пенни си върви;

повеял ветрец, от усойни глъбини

понесъл поздрави към китните поляни.

В гъстежа шубрачен, затулен между грани,

подсвирна дивий кос; през клони пролети

понявга катрица, запре се и слухти,

озъратйки се към притъпкани равнища —

подуши острий дим, що още над огнища

напуснати се вий, и плаха бяга пак.

Орли, примамени от стръвен мири, с грак

едва дочут от вис, се вият мощнокрили,

в мракът на дебрите пронизен поглед впили...

Отново в себе си се вслуша пустошта;

А тез, които и за миг самотността

смутиха, дома се завърнаха — те първи

готови за борба! — за да изкупят с кърви

от миналите дни на робството срамът,

вестители свети на сетний страшен съд,

неумолимий съд отсъден от съдбата.

 

Оборище! В светий венец на имената,

венец, България що кити и докрай

ще кити — блясъка, от тебе що сияй,

тям той и само той величие придава.

Без тебе бързо би световната забрава

обеззначила тях — кат бисерний гердан

комуто липсува ялмазът, нескован

добре и някъде изгубен... В дни отдавни

живели са тъдез, в гъстаците дъбравни,

жреци пустинници. Таинствений им храм

е бил под старите свещени буки, там

възйети царствено сред равната поляна,

прегърнати, един на другиго ослана...

И в книги спазени от предвековни дни

белязано е, тук че хорски съдбини

жреци са гаткали — по бягът лъкатушен

на пенния поток, или пък от подслушан

в потайна доба шум на тъмните листа,

таинствен разговор повели там в нощта: —

и слушал земний син през тях гласът небесен,

пред жъртвений олтар в мечтания унесен

склонил глава. Дали гадател вдъхновен

тогаз ще е дозел, че съдбоносен ден

ще дойде някога и тук, над изличени

следи на тоя храм, за сетен път решени

ще бъдат съдбите на цял един народ —

че през реки от кръв той ще подири брод

и взор обезумял от господа отвърнал,

сам в ужас може би веригите прегърнал,

живот ще повлече отново пак в тъми!...

 

На кръстопъти ход съдбата преломи —

и литна, небеса току-що разведрени

тя с костелива длан зловещо да засени.

 


напред горе назад Обратно към: [Кървава песен][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]
© 1999-2024, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух