напред назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]



На Балкана


С навъсено чело, загърнат в плащ мъглив,

възправя се Балкана горделив,

в хайдушкия си блян унесен и забравен,

като че воин стар на стража там поставен

над младо воинство, в безкрайни далнини

разтурено на стан.

                От пръвни още дни

сърцето ми е той омайвал и унисъл;

и днес ме носи пак към него волна мисъл

далеч от чуждий край, от чужди брегове...

Не роден ли ме глас отново там зове

и шепне на душа детинский блян чаровен,

наминалите дни во тъмний склеп заровен,

забравен – и за час взбленуван пак сега?

Или по бащин край надвластинца тъга,

с несгодите в сърце измъчено сдружена,

и в тоя горди лик таинствено вплътена,

въстава – за да ме отново пак замай?...

 

Сърце ми черни дни и дни честити знай,

полъгано подир невредите световни.

Една ли загуба е то с сълзи отровни

оплаквало? Веднъж ли гордо в радостта

възнасяло е то в безумен химн света

и най-високия световен дар – живота?

Орисницата зла, по свой каприз и сгода,

ме е отласвала от тоз към онзи бряг,

самотен, отчужден, за никого недраг,

днес тука, утре там неволник да се скитам

и от промяна пак в промяна да налитам,

без отдих, без запир... Но в тия тъжни дни

на пагубен въртеж, един се съхрани,

все същ ненакърнен от никакви промяни,

величествений лик на гордите балкани,

на моята душа там во Света светих.

И както стръвен вълк, или пък вепер лих,

когато се куршум в месата му забие,

лети с несвесен бяг в усое да се скрие

и търси билье там, за свойте рани лек –

така и аз летя към онзи край далек,

со който от дете сърце ми е сродено:

и горд и дивен химн това сърце ранено

омайва, милува – и властно то се рве

при снежноглавите шеметни върхове,

що греят на възбог в тържественост върховна...

Това е песен на промяната световна,

която отпредвек Балкана тъмен пей. –

– Ей пада ведра нощ; вълшебно месец грей

и плаха гмеж звезди обсипват свод небесен –

като че тъмний текст на тая дивна песен

пред моя смаян взор се открои завчас –

и явствени слова зачух тогава аз.

А в пролетната нощ, горите и полята

Ослушваха се в тях, като в легенда свята.

 

– "Кат сенки облачни по мойте върхове

минуваха един по други векове,

ту мудно, ту в бесът на прихотливост лиха –

и сепваха ме те за миг от дрямка тиха.

Неволен зрител на преходни съдбини

аз колчем стрелвах глед – из тъмни далнини

ту жъртвения плам съзирах да догаря,

ту счувах песента поволна на овчаря,

низ дебри някъде зареян по стада...

Под някой клонест дъб, с разрошена брада

гадател виждах аз и чувах го прилуки

световни да вещай – несгоди, я сполуки –

посред стареите, събрани на съвет. –

 

Летяха векове; менят се вихрен ред

дни – светлина и мрак – и тъй от памтивека...

 

И виждах пълчища към чужбина далека,

кой знае от каква полъгвани мечта,

отивайки... Дома остала челядта,

во жалби зарад тях денете си проклина.

И гледах ги назад да идват от чужбина –

от хиляди един... Юнашките дела

възпяваха певци – но смръщени чела

не разведряваха хвалебни, дивни песни...

И рядко жъртвен чад, към глъбини небесни

на стълпи да се вий, опази моя глед. –

 

Летяха векове; менят се вихрен ред

дни – светлина и мрак – и тъй от памтивека...

 

До моя сепнат слух достига само ека

от мечове. И щом да метнех поглед аз

през вихри-облаци, разсместяни зачас,

съзирах, настървен как с пяна на устата,

като на кръвен враг се хвърля брат на брата

и остро копие ръката на синът

насочва во несвяс към бащината гръд.

И падат труп на труп и в кървите си тънат –

за някакъв си бог, на дървен кръст разпънат...

В села и градове се пустошта всели...

А в моите хралупи и пещерни скали

взгъмжаха тъмен рой пустинници-аскети,

презиращи светът, от някакви завети

подсторени – за друг живот, отвъд света,

живот неподсладен от земна суета –

духовни постници, от всичко отчуждени,

и само от смъртта на подвиг вдъхновени!

При мен – а чужд им бе самия мой привет! –

 

Летяха векове; менят се вихрен ред

дни – светлина и мрак – и тъй от памтивека...

 

Ей непозната сган нахълта отдалеко

и никой я не спре в злокобния ѝ път.

И скоро целий край подложи си вратът –

от свойта собствена постигнат проклетия –

под чуждия хомот, за смърт и за робия.

Полята росни дим пожарен замъгли.

По мойте висини разнасяха орли

разръфани меса, а долу през мъглите,

аз виждах труп до труп на колове набити,

с изюздени от стон и гърчене лица...

И чувах писък на кърмачета деца,

от майчини гърди изтръгнати. – А гракът

на гарвани далеч зловещо татък в мракът

ехтеше, дето се над грозни съсипни

те виеха – и там, отдето в висини

се дигаха и смрад от лешове и пари

от локви кръв, като от жъртвени олтари.

 

Не спряха векове шеметния си ход...

Но края, дето бе мъртвилото живот,

отминаха го те, тъй както пътник скърша

от прекий път, съзрял там повалена мърша."

 

Замлъкна тъмний глас в незнайни далнини,

и само екот глух в надзвездни висини,

като въздишка, се болезнено пронесе...

Но ей че бурен рой от сенки се възнесе

из дебри и усой потънали во мрак;

и други глас сега слова подхвана пак –

и вслушаха се в тях, като в легенда свята,

сред пролетната нощ, горите и полята:

 

– Бащице, стар Балкан, жестоко съдиш ти!

Вековний грях и срам на нашите бащи,

сълзите майчини – най-скъпа земна жъртва –

не ги л' изкупиха? Една ли само мъртва

робия виждаш ти през низ от векове?

От робско мляко ли сме ние синове

вкърмени? Рабски дух ли нази ни отхрани?

Виж, взри се в нашта гръд покрита с люти рани

и, ако мож, сметни безбройния ни брой –

по твойте върхове и дебри и усои

найдо̀ха сладка смърт на робите чедата...

Не всуе с нашта кръв поена е земята –

изгре зорницата на бъдащите дни

из нея. Бащински ти поглед обърни

към Среднята гора, царица на горите,

чуй звън от мечове, чуй песен на песните:

летят дружини по дружини там на път –

летим и ний сами към онзи славен кът,

където сетен път отсъждат съдба свята

юнашките сърца на наште живи братя..."

 

Замлъкна гордий глас в незнайни далнини;

и само екот глух в надзвездни висини

Като въздишка се болезнено пронесе...

И своя поглед горд Балкана стар унесе

на сенките подир метежний волен рой –

и в блян пророчески чело приведе той.

 


напред горе назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух