|
Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО] Цветя
1. – Прималняла
Под пладнешкий зной и жега, мълком бледното си чело Теменужката свенлива към земята бе привела.
„Здравко, братко, я погледай, на сестричката ни зле е – Споменичето продума: – тя от нещо крей, вехнее.“
– Нали е мома... приструвки! жълтий Кукуряк зловолно се обади и промъмра: – знам аз за какво е болна!
„Ти мълчи! Незван, неканен, нос навсякъде въвираш – сопна му се ядно Кринът: – бар от болка да разбираш!“
– Да потърсим лек – Зимбиля се обади там отсреща: – де е Момината Сълза? Тя за болести е веща.
„Тук съм... Що е? Да не бъде Теменужки прилошело?“ И поднесе сребро чашка пред посърнало ѝ чело.
Дълго Момината Сълза грижно милва свойта дружка, и дъхът и лековити пи горката Теменужка...
Тежкий морен ден премина, слънце зайде и утихна тъмната гора. В небото Месечно се мил усмихна.
И, съвзета, с дъх благатък Теменужката приветна ясний Месечку зашепна обичта си беззаветна.
2. – Крилати цветя
Доволен и весел назад се завърна свети Атанас от небето, където бе ходил, изпратеник земен, да моли от Господа лето.
И свари, тъй както и в прежни години, той в цветна премяна земята, и пролетен дъх благовонен изпълни душа му с желана услада.
Но сети се той уморен и замаян, тъй както и в прежни години, та седна край Тъжа, на росно ливаде, от дългия път да почине.
А седнал-неседнал, на мястото тамо неволна го дрямка обори... През дрямка той виде и чу изподтихом цветецу цветец да говори:
„Свети Атанас се завърна! За нас е днес тъкмо и сгода, и време - при първа почивка, той първа пощявка изпълня... Какво да пощеме?“
Държаха те мълком съвет помежду си, и ето изстъпи се Крина. И тъй над ухо му приведен продума: „Злочеста е нашта съдбина!
Растем и цъфтиме и с нашата хубост се китят гори и полени... Ний даваме радост на всичко световно – самички от радост лишени!
Изгрее ли слънце – самотни на припек едни беззаветно вехнеем; вилнее ли буря – на корени крехки безпомощно ний се люлеем.
О дай ни крила! Превърни ни да можем и ний да летим в небесата, свободни и охолни... Ний ли сал вечно да чезнем скрепени в земята.“
– „Да бъде!“ – свети Атанас се усмихна „Да бъде!“ – и чудо се стори; и мигом безбройни цветя лекокрили изпръпнаха в ясни простори.
И златни лучи на приветното слънце ги милват и с тях си играят; из въздуха фъркат те охолно волни – за друго не щат и да знаят.
А щом им крилцата натегне умора, те спретно ги наедно свиват и спускат се долу, с цветя се целуват, при тях си за време почиват.
И вечер при тях се прибират на спане, доде ги зората събуди... И вяхнат, когато цветята увяхват, крилати цветя – пеперуди.
3. – Пролетен валс
Вихър вий – не вихър вий, а из дебри, зад баири, сякаше ли самодивски хиледен оркестър свири.
Чуй! Сърдитий бас бумти, трели флауто премята; тътне тъпана след тях, като гръм по небесата.
Вслушват се во тях треви и цветенца по полени – най се вслушват дървеса, в бели пролетни премени.
Погребален ли е марш за починалата зима? Или триумфален химн вихър пролетен подзима?
Чуй? Среваха се тръби, сепнаха се виолини! – Вихрен валс се отехтя над поля и над долини.
Люшнаха се дървеса, шубраци се залюляха – и прегърнат цвят с цветец валса кръшен завъртяха.
Писка флау, бас бумти, вият, трепкат виолини – цветица летят в захлас над поля и над долини.
Лудо свият, спрат за миг – поклони – чело подйемат – и завчас отново пак шеметния валс подземат.
Флау писка, бас бумти: свяс се вие, дъх запира – с трепет сладостен сърце в прималняла гръд примири.
Избумтя сърдитий бас, млъкна флауто отдавна, – само, като ек от гръм, тъпана заглъхва бавно.
А во шемет труп до труп, от играта изморени, цвят до цвят и цвят на цвят струпаха се по полени.
Мина вихра, а, в несвяс, все не стават цветицата... Грейна слънцето и тям смее се от небесата.
4. – Свада
Край брега на бистра Янтра, на зелената ливада, ясний Месечко завари цветицата в буйна свада.
Тук навети, смях и шепот, там кикотене и глуми... И въспря се той, усмихнат, и подслуша тия думи:
„Мръкне ли – и току гледай той примъкнал се тъдява! – яростно върху Синчеца кряска старата Тинтява. –
Пръкнало се вчера – днеска дири любе... не се срами! За теб ли е, бре прахосник, да задиряш дъщеря ми!“
Хи-хи, ха-ха... Вредом екват смях, кикотене и глуми... Месечко се позаслуша и зачу ответни думи:
„Не сърди се, старо харо, че сръдня не ти прилича. Мразиш ли ме ти – мрази ме, Либичето ме обича!
Старите ли ще да питат, га се любят двама млади?“ – „Млък“ гиди гидия недни! – тука Сминът се обади: –
Я си не криви устата! Тебе да обича – тя ли? Ти преди да си сънувал, ние сме си дума дали!“
Хи-хи, ха-ха... Вредом екват смях, кикотене и глуми... А Синчеца отговаря тъй на сминовите думи:
„Дал си дума – кой те керти! Ази дал съм си сърцето... „ А Месечко се подсмива тамо горе от небето.
И по своя път, усмихнат, шепнейки той отминава: „Сякаше е между хора – същи думи, съща врява!“
5. – Теменужка
Теменужка модроока в росна китка вий овчаря, а горкото горско цвете млад овчарю отговаря:
„Брат да ми си, млад овчарю! Милно ти се, братко, моля: по момците ме не давай, по момците – по неволя.
Че момците лудо ходят, лудо ходят, лудо носят – над ухо ме втъкнат заран пo весден се с мен поносят;
а когато в полунощи от седянка се завърнат, като някаква отрепка ме зафърлят, дето свърнат! –
Брат да ми си, млад овчарю! Не ме давай по невести: мене те на шити пазви щат забоди, щат намести.
Мoже ли на шити пазви да вирее росно цвете? У невести зарад нянка ще заплаче мъжко дете;
ще го вземе майка в скути, и ще дигне дете пени – да изрони, да измачка мойте листовце кравени!
Млад овчарю, брат да ми си! Дай ме, братко, по момите: те на ясно, бяло чело росна китка щат накити.
Сам ти знаеш, как момите мъдро ходят, мъдро носят; с тях и аз да се порадвам, както с мен се те поносят.
Приберат ли се пък вечер от седейки – на полица ще ме турят, да не съхна, в пълна чашка со водица.
Да съм росна, да им дъхам на сън моя мирис сладки. Сънища им да са тихи, бляновете им благатки!“
6. – Привечер
Като гердан, по синура се вие Слети-Коса и модроок Синчец, и заедно ги с класовете злати люлей и милва вечерний ветрец.
Захожда слънце; песента жътварска към селото потъва надалеч... Край синура приседнал, аз се вслушах и чух подзета изподтихо реч:
– От де ли сте се пръкнали при нази, ти син Синчец и ти Слети-Коса? Та пък се и поносяте! Напусто земя ви кърми и пои роса.
Нима вий с нещо радвате жътваря? С това че ти си алена, той син? Или на семки друндести с лизетя: отрова – твои, негови – пелин!
От де ли сте се пръкнали при нази, ти, син Синчец, и ти Слети-Коса?! Синчеца тъй, изправил гордо чело, с ответни думи дигна си гласа:
„Защо ли само пусти думи думаш? Едно цъфти, а друго ражда род, – едно се само с китка хубавее, а друго с клас и за насита плод.
Едно за ситост, друго пък за радост! Жътварки питай, пшенице, сама: с какво се те накитиха, от тука преди да се наканят за дома?
Видя ли как чела им хубавеят? Чуй песента, що иде от далеч. – Надъхана от нашта хубост, радост отйеква се во всяка тяхна реч.
Весден на нива жънат те, грижовни, а привечер от нас плетат венец – и ей защо расте по витий синур Слети-Коса и модроок Синчец!“
Залезе слънце. Песента жътварска към селото заглъхна надалеч... Край синура приседнал, аз подслушах таз до сега нечута още реч.
Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]
|