напред назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]



Гроздоберци


Ей китна пролет се завърна,

        гората се разви.

За нов живот, со нова хубост

        се всичко обнови.

 

И сладък дъх и сладки песни

        изпълнят небеса...

Съвзе се, пъпчици подаде

        и витата лоза.

 

И, весела, с привет помаха

        лозините си тя –

та редом поздрави тревите

        и буйнали цветя.

 

Едничко само я възчуди

        в света за нея нов:

„Защо ли е наоколо ѝ

        дълбок изровен ров?!“

 

Докле отгатне тя, налетя

        лозари рой... в несвяс

лозините ѝ те со косер

        подрязаха завчас.

 

Лозата порой горки сълзи

        порони... А со смях

лозарите се отпиляха –

        та еня ли ги й тях!

 

Но мина време. Лятно слънце

        над нея затрептя.

Ден мина, миналите скърби

        забрави вече тя.

 

И почна охолно да растне,

        да пери листове, –

че тулят се под тях свенливо

        наляни гроздове.

 

До грозда грозд, един от други

        пo грее, пo блести,

и майчино сърце се радва,

        милей, над тях трепти...

 

А мина лято; морно слънце

        скриви по своя път;

горняка вей и сухи листи

        застилат дол и рът.

 

Угрижи се тогаз лозата,

        дозела кобен знак...

И ей лозарите отново

        връхлетяха я пак.

 

Подсякоха ѝ гроздовете.

        и тъй ги до един,

труп върху трупа, навалиха

        в дълбокий церов лин.

 

Примря лозата в люти мъки

        и викна с люта реч! –

Но кой ти чува... Гроздоберци

        извиха надалеч...

 

По тях, из равний път надолу,

        се вий на стълпи прах,

и чува се из далнината

        сал песни, глъч и смях...

 

Ей падна нощ. На буйна клада

        се пламъци вият;

около клада гроздоберци

        сред дворове седят.

 

А тъпчат ратаи нехайни

        там в ликовете с стръв, –

ручи от смазани гроздове

        поройна, мътна кръв.

 

Виж как се в тъмните чебури

        тя мята и шурти...

А песен, дружно в хор подзета,

        низ дворове ехти.

 

– Зла зима иде, ала иде

        не зло да прокоби;

со нея, подир нея идат

        седенки, веселби.

 

Зла зима иде! Ще и срещнем

        ний с чашите в ръка:

годежи, сватби тя ни носи –

        а скърби поврага!

 

Потта на грижния работник,

        на гроздето кръвта,

от тях да се роди е Господ

        урекъл радостта!

 

През лято работи, през зима

        се весели и пей...

Ей весели са веселбите,

        къдет се вино лей!

 


напред горе назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух