Обратно към: [Ти и Аз][Дамян Дамянов][СЛОВОТО]

Из паркове от памет скитам

в алеи есенни и топли

и пак се срещам с Маргарити,

със Фаустовци, с Мефистофли...

И пак се виждам сред красиви

Татяни, Лори, Месалини...

Ту лъжех аз, ту лъган бивах...

Любови. Спомени. Години.

Вървя, вървя... Но става хладно

и трябва май да се прибирам

от тези паркове грамадни

в семейно-тясната квартира.

Виденията в миг се пръсват -

ненужни, минали, излишни.

И за какво се връщат? Късно.

А на местата им предишни

една жена до мен застава.

Една, ала която свети

над всички тях и ги надгрява

с духа си, с тялото, с лицето,

със всичко... Грижна, уморена.

Страхувам се да я докосна,

да не й стане в миг студено

от спомените дето нося.

И само отдалеч се грея

на тихия й сън във мрака.

О, знам, единствено със нея

е топло в този свят...И всяка

предишна топлина - излишна.

Очите й с очи целувам.

Най-истински цени огнище

човекът, дълги дни студувал...

Обратно към: [Ти и Аз][Дамян Дамянов][СЛОВОТО]

© Дамян Дамянов. Всички права запазени!