напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 26


Дълъг коридор с много врати. Милиционерът спира. Сваля ми белезниците:

– Стой тук!

Отваря една врата. Въвежда ме в просторна стая. Изтъркан килим. Сини плюшени завеси. Две протрити кожени кресла. Масичка. Масивно бюро. На стената портрети на другарите Дзерджински и Антон Югов. След минута в стаята влиза... следователят Григоров.

– Живо-здраво! – хили се Григоров като хитро дете и сяда пъргаво зад бюрото. – Пак да се видим! Стоименов Николай. Двайсет и четири годишен. Неженен. Безработен. Изключен от политехниката студент. Понастоящем арестант под следствие. – И схванал недоумението ми, напомня: – Нали ви споменах в онази кръчма, че съм командирован в Пловдив.

Не си спомням. Навеждам глава. Гореща вълна от необясним срам ме залива. Следователят Григоров заповядва на милиционера да ни остави сами. Изчаква тактично да се овладея. Вдигам глава. Поглеждам го, без да мигна, като човек неразкаян, готов да понесе с безразличие последствията от делата си. Следователят клати загрижено глава:

– Ето, значи, как мислите.

Допира върховете на късите си пръсти. Носи същия сив костюм с тесни рамене. На ревера релефът на Ботев.

– В дома на издателя Бисеров ли ви дойде тази идея?

Трепвам от сполучливата догадка. Лъжа:

– Не! Още преди изчезването на Бисеров обмислях тази възможност. Емиграцията...

Той се обляга назад. Столът изпращява. Пъхва ръце в джобовете на сакото си. Мекото му лице сега се е втвърдило като гипсова отливка.

– А сам ли обмисляхте?

– Такова нещо се обмисля сам – казвам. Съзнавам, че пропускам изгодния момент да натопя изменниците Пламен Ачков и адвоката Керимидчиев.

– А пистолетът?

– Имах го отдавна.

– Което е незаконно. Параграф еди кой си. От една до пет години.

Приготвил съм обяснение откъде имам пистолета, но той не ме пита. Взима молив. Върти го между пръстчетата си.

– А защо не застреляхте граничаря?

Свивам рамене. И без да чакам покана, взимам от кутията му една цигара. Следователят ми подхвърля запалката си. Рефлексите ми са слаби. Запалката пада на пода. Навеждам се. Кръвта нахлува в главата ми. Изправям се. Стаята се върти. Следователят става, приближава се. Повдига колана на шкембенцето си. Идва при мен. Взима един стол. Сяда насреща ми. Колената ни почти се допират. Лицето му е така близо, че усещам ментовия дъх на пастата за зъби, която ползва.

– Кой още е знаел за плановете ви?

– Никой! Казах ви! – повтарям спокойно.

– А Гавраил?

– Гавраил?

– Наречен „Гаврата“.

Съобразявам, че е безсмислено да крия, че Гаврата ми е близък. Навярно са събрали сведения.

– Не, Гавраил не знае нищо! При такива планове човек не може да има доверие на никого.

– Сигурно съзнавате, че ще ви бъде трудно. След излежаване на присъдата няма да можете да завършите следването си.

– И без това нямах шанс.

– Шанс се намира винаги! Винаги има шанс, ако човек е нащрек. Ако е готов да превърне лошия си късмет в добър късмет.

Какво иска да ми каже? За какво намеква? Какъв шанс може да има човек като мен?

Следователят се връща зад бюрото си. Сяда. Побутва един лист към мен. На листа е написано нещо с пишеща машина. Няколко реда само.

– Прочетете!

Чета, че се отказвам от противонародната си дейност. Удостоверявам с подписа си в бъдеще да сътруднича на органите.

– Органите от своя страна ще представят вашия случай пред съдебните власти в положителна светлина. Вие пожалихте живота на един наш верен граничар! Това е вашият капитал пред съда. – И тихо, като на свой човек: – Между нас казано, алтернативата ви е „вагонетката, пълна с камъни“. Подпишете и ще можете наесен да се върнете в политехниката. Още много пътища ще трябва да прокараме в нашата изостанала страна.

– Съжалявам, но не умея да пазя тайна. Не умея да лъжа. Да се преструвам. Нямам необходимите качества. – Говоря като на ън.

– Помислете! Искам да ви спестя големи неприятности.

Ставам. Питам дали мога да се върна в килията. Следователят пита от какво се нуждая. Моля го за две-три „цигарки“.

– Какви пушите?

– Всякакви.

– Засега ще ви дам от моите. – Отваря едно чекмедже, изважда цяла кутия. Взимам я, без да благодаря.

– Бих искал да съобщя на моите старци, че съм жив. Че съм тук. Те навярно се тревожат.

– Тези дни имам работа в София. Ще им съобщя. – И натиска звънеца. – За днес толкова!

Милиционерът влиза. Слага ми белезниците.На тръгване следователят отново ме съветва:

– Помислете! Има за какво!

– Трудно се мисли на гладен стомах – казвам. – Прегледайте за всеки случай стола. Заради въшките.

На излизане забелязвам, че той наистина поглежда загрижено стола, на който седях.

Връщам се в килията.

– Много бързо мина! – чуди се остриганата глава.

– Тебе биха ли те? – питам.

– На първия разпит не бият. Но ако хитруваш, започват да те налагат здравата. Или им служиш за пепелник – и остриганата глава ми показва на гърдите си белези от изгаряния.

 

Следователят Григоров ме вика още няколко пъти при себе си. Не настоява повече да „сътруднича на органите“. Написвам подробни показания. Твърдя, че пистолета съм намерил на село, където бяхме евакуирани по време на бомбардировките. До селото била разположена пехотна част. Правя всичко възможно да скрия истината. Не мога да допусна моят приятел Гаврата да загине заради мен в някой изправителен лагер. Подписвам протокола. С това следствието е приключено. Следователят Григоров ми показва снимки, които направил от Мадарския конник. Обяснява ми новото тълкувание. Интересувал се за прабългарите. Издебвам момента да го прекъсна. Питам каква присъда ме очаква.

– Каквото отсъдят съдиите – отговаря той и циничната му усмивчица ми подсказва, че съдиите ще отсъдят това, което той им предложи.

В прокуратурата трябва отново да пиша показания. Мъничко човече се прозява насреща ми. Подрежда писалището си педантично. Чисти с кърпичка очилата си. Преглежда написаното. Кимва доволно. Отива на вратата:

– Следващият!

Вървим през тесните улички на Пловдив, изпроводени от любопитните погледи на минувачите. Милиционерът, който ме охранява, се заглежда по жените и ми смигва съучастнически. Минаваме през моста на Марица. Моля го да спрем за минутка. Лек съживяващ ветрец подухва. Реката лъщи на слънцето като ламаринена. Дечурлига мятат във водата плоски камъчета. Крайбрежните храсти са позеленели. Вдясно се белеят зданията на панаирното градче. Пролет е.

Но старият турски зандан не познава пролетта. Мръснокафява постройка на два етажа. Милиционерът ми сваля белезниците. Предава ме като пакет на надзирателите. Получава в замяна разписка. Чиновниците в канцеларията попълват затворническата ми карта. Завеждат ме в „Делегацията“, където чакат още трима новопристигнали.

Месесто лице с дръпнати очи ми се представя:

– Сандо Левчето съм!

– Кольо стотинката съм – шегувам се.

В банята е мръсно и хлъзгаво. Край стените са наредени корита от бетон. В средата пъшка дезинфекционната машина, от която дрехите ни излизат без въшки, но обезцветени и смалени с два номера. Сандо Левчето протестира:

– Качамак! Безобразие! Това сако ли е, питам?! – И вдига високо смачканата си дреха. – Аз пари съм давал! По мярка е правено! За сватбата на сина ми е правено!

Надзирателите, набити червендалести мъже в избелели униформи, му се присмиват гърлесто.

Изведнъж срещам себе си в парче огледало, облегнато на стената. Не бях свалял дрехите си през цялото време на следствието. Сега не мога да се позная. Този скелет, това не съм аз! Под лицето ми се очертават контурите на черепа. Очите, хлътнали в сиви орбити, надничат безизразно. Кожата е раздрана от чесане и от Де-де-те-то на Толбухин. Колената и лактите подути. Ребрата на гърдите и гърба ми се броят. Задникът – виснал и сбръчкан като празна гайда. Няколко минути не мога да откъсна погледа си. Чудя се, че още стоя на крака. Накрая си ядохме въшките, както съветваше Конският, преди да почине. Четирите месеца на гладуване сега са превърнали и мен в „живо пособие за урок по анатомия“. Браво! Успяха да съсипят и здравето ми, си казвам, сякаш това е повече в тяхна, отколкото в моя вреда.

В килията на дъсчения под, застлан с рогозки и черги, са клекнали двайсетина следствени. Някои играят домино. Други бъбрят. Върху телове, опънати кръстосано, виси изпрано бельо. Окачалките на стените са претрупани с дрехи. Сандо Левчето ми предлага да споделим постелята. Кани ме да „похапнем“. Вади тенекия с лозови сарми. Трогнат съм. Наяждам се яко. След това повръщам яко в бурето, поставено в средата на килията. Сандо Левчето ляга, завива се щателно и заспива на място. При мен допълзява възрастен човек, облечен като турист в анорак и клин, накланя едрата си глава:

– Най-после една одухотворена физиономия! Инженер Семерджиев! Приятно ми е.

И без да чака покана, разказва историята си. Следвал на младини във Виенската политехника. Работил години в Австрия. Върнал се в отечеството като представител на една машиностроителна фирма. След войната червените му взели всичко. Назначили го на работа в държавен завод. Но още на същия ден го обвинили в саботаж. А саботаж не е имало. Всичко било интрига от страна на бездарни и завистливи колеги. Надява се на оправдателна присъда. Приятно му е, че сега имал възможност да общува на това неприятно място с образован човек. Дава ми да чета „Седемте стълба на мъдростта“. Няколко дни по-късно и той започва да философства:

– Няма демокрация без свобода, няма свобода без демокрация, както е казала Роза Люксембург. Необходима ни е партия от рода на Лейбър парти.

Пред мен е пъпчивото лице на адвоката Керимидчиев и неговият тънък показалец, издигнат нагоре. „Комунизмът е болест на мисленето, господа!“

– Малкият и наивен пролетарий е първата жертва на диктатурата, господстваща от негово име – продължава с дрезгав глас инженерът.

– Да, така е – казвам, загледан в светлите криволици на стъклото. Навън вали. Ромонът на водосточната тръба и гласът на инженера ме унасят. Затворниците мълчат, заслушани в дъжда. Една муха кръжи из килията. Прави лупинги. Кацва на една простряна риза. Секунда-две и полетява отново. Пълзи по стъклото. Провира се през малката триъгълна дупка.

– Комунизмът е недоносче на социалистическото движение – реферира инженер Семерджиев. Преди войната е бил активен социалдемократ. И това е истинската причина, поради която е попаднал в затвора. И навярно тук ще завърши живота си. Представям си как той и адвокатът Керимидчиев пишат съвместно книга за „безумията на комунизма“. И как тази книга се разпространява от ръка на ръка.

Още с пристигането ми в затвора изпратих няколко реда на моите старци. Съобщих местонахождението си. Уверих ги, че съм здрав. Поисках да ми изпратят две одеяла и малко храна. Колета получавам след седмица. „За Николай, целувки.“ Козунака разделям с моя приятел Сандо Левчето, който уверява всеки, и този, който не иска да го чуе, че сме първи приятели. Питам се какви ли изгоди очаква от нашето приятелство. Но с всеки изминат ден се уверявам, че е напълно безкористен. Напротив: аз съм този, който има изгода от приятелството със Сандо Левчето. Как сега да бъдеш безразличен спрямо такъв рядък индивид?

Дните се нижат в очакване на обвинителния акт. Сутрин разходка на „карето“. Закуска. Обед. Отново разходка. Вечеря. Проверка. Веднъж в седмицата ни водят на кино. Салонът е голямо помещение със сцена в дъното, скована от летви и шперплат. Вместо декор голям стенлист „Нов живот“. На него окачват екрана. В същия салон отпразнувахме годишнината от Освобождението. Директорът държа прочувствена реч. Обясни възпитателното значение на наказанието. Увери ни в добрата воля на Народната власт, в нейното горещо желание да ни включи отново в благородното дело – построяването на социализма. Накрая каза и няколко думи за значението на Трети март. Хорът на затворниците изпя възрожденски песни. Публиката забрави да ръкопляска. Някои си приказваха тихо. Други „търгуваха“ скришом. Неизвестен злосторник запокити развален домат над главите. Доматът оплеска стенвестника. Тъкмо пяха „ Кон до коня, мила моя майко...“ Надзирателите премълчаха инцидента, избягвайки помрачаването на празника с наказания. Кльощав младеж издекламира със пропуски и запъвания „Опълченците на Шипка“. Накрая прожектираха „Калин Орелът“. За вечеря имаше агнешко печено. За десерт мляко с ориз. На лавката продаваха сладко вино в лимонадени шишета. Неизвестно как, моят приятел Сандо Левчето организира манерка с гроздова ракия. Цяло пиршество!

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух