напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 27


– Ста-а-а-а-вай-й-й! – реват кофтитата в коридорите. Часът е пет. Вратите на килиите се отварят. Затворниците се изсипват като отприщено стадо. Тропот на стотици налъми. Всеки иска да стигне пръв в клозетите, за да не чака на опашка. От бързане и напъване на някои от клекналите се показва дебелото черво. Пред умивалниците цари блъсканица. Ругатни. Псувни. Закани. Смях. Плисък на вода и виковете на надзирателите. Всичко това се слива в оглушителен тътен. Въздухът е напоен с миризмите на лайна и урина, на хлорна вар и човешки тела. Някой ме помоли за сапуна. Хубав тоалетен сапун беше, купен от лавката. Не го видях повече. Преди няколко дни изчезнаха четката ми за зъби и гребенът. Следва разходка на „карето“. В ъглите стоят неподвижно въоръжени „синигери“, както наричат тук войниците на Вътрешни войски. Сънливи и още топли, в редица по двама обикаляме карето. До мен пъшка инженер Семерджиев, придвижвайки с последни сили огромното си туловище.

– Бих искал да ви помоля за нещо – казвам. – Една малка услуга. Няма да ви затрудни много.

– Кажете!

– Тези дни ще получа пари от вкъщи – започвам, предчувствайки резултата. – С една дума, бихте ли ми заели хиляда?

– Хиляда! О, съжалявам! – възкликва с безкрайно съжаление инженер Семерджиев. – Наистина не мога да ви помогна.

– Навярно и вие сте затруднен.

– Не съм затруднен. Имам още малко резерви. Но, видите ли, вие едва ли ще можете да ми ги върнете.

– Но нали ви казах, че ще получа...

– Да, но тези дни ще се гледа вашето дело и веднага ще ви преместят при осъдените. Работата ще се усложни. Ще помислят, че лихварствам. Тук имаше такъв случай.

– Разбирам.

Един от надзирателите се приближава:

– Стоименов Николай! Баща ти е в стаята за свиждане.

 

Моят старец зад решетката. С отпуснати ръце. Смален. Остарял. Някак чужд. Недействителен. Избелялото пардесю е измачкано от навалицата във влака. Едно от копчетата виси на конеца.

– Ех! Пак да се видим – И моя старец прави опит да се усмихне.

– Как е у дома?

Въпросът като че ли го уплаши. Опипва ръцете ми през решетката. Долната му устна трепери.

– Недей! – моля го, изпитал внезапно самосъжаление. – Виждаш, и на мен не ми е леко.

Една едра сълза се спуска по бузата му, стига до устните, езикът му я посреща и облизва.

– Майка ти е на легло.

– Бабчето на легло?!

– Сърцето.

– Сърцето – повтарям замаяно.

В думите на стареца долавям укор. Да, аз съсипах неговите мечти за „бъдещето на сина му“. Сега съсипах и сърцето на майка си.

– Кажи й, че съм при нея! Тя ще оздравее и животът ни ще бъде както преди.

Това е всичко, което мога да измисля. Чувствам се виновен. Прахосваме няколко минути с мълчание. Надзирателят, седнал зад нас, кашля, напомняйки за присъствието си.

– Имахте ли неприятности?

– Още никой не знае нищо – шепне старецът.

– Гавраил?

– Гавраил се появи веднъж. Пита за теб.

Надзирателят седи отпуснато на своя стол. Човърка ноктите си.

– Никому не споменавай за Гавраил! – казвам тихо. – За това, че е идвал в къщи. Не искам да го замесвам.

– В къщи те търси една млада дама – сеща се моят старец.

– Каква дама?

– Впечатлителна млада дама. Пианистка – и старият се усмихва срамежливо.

– Пианистката Ана Божилова?

– Да, Ана се казваше.

– И какво?

– Пита за тебе.

– И ти?

– Тя дойде и втори път. Много разстроена. Пита дали съм научил нещо. Не знаех, че имаш приятелка. Ти все криеше от нас.

– Тя не ми е приятелка!

– Но тя го каза.

– Какво каза?!

– Че сте близки.

Става ми смешно. Каква комедия играеше пак пианистката Ана Божилова.

– Ако се появи отново, помоли я от мен да не се бърка повече в живота ми!

Старият е изненадан от остротата на думите ми.

– Да ти взема ли адвокат?

Надзирателят се надига от стола. Поглежда часовника на стената:

– Хайде, свършвайте! Времето ви изтече.

– Не ми трябва адвокат – казвам. – Малко пари ми остави. Само хиляда. И не се тревожете! Целуни бабчето от мен.

Моят старец ми подава парите през решетката и излиза заднешком, без да отделя очи от мен, сякаш предчувства, че се виждаме за последен път.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух