напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 28


Остриган, изкъпан, облечен в нови затворнически дрехи, чакам в стаята до съдебната зала, да започне делото ми. Куп вестници лежат на масата. Разгръщам ги жадно. В Китай продължава гражданската война. Стачки в Париж. Нов процес в София. Католически свещеници се оказали английски шпиони. Близо до Самоков започва строеж на „огромен язовир“. Американците изпробват в Тихия океан нови атомни бомби. Но пак никакви признаци за една предстояща война.

Влиза следователят Григоров:

– Как се чувстваме?

– Като в нов костюм.

– Помислихте ли за моето предложение?

– Честно казано, няма какво да мисля повече.

– Не пропускайте този шанс!

– Казах ви! Не съм годен. Съжалявам. Нямам талант за доносник.

Следователят Григоров поглежда многозначително към вратата. Влизат моят старец и пианистката Ана Божилова.

– Николай! Как се радвам! Боже! Как изглеждаш! И остриган!

Откривам моя старец в ъгъла до вратата. Защо плаче? Следователят Григоров ме дръпва настрана:

– Бъдете сега силен! Майка ви почина.

– От какво? – питам объркано, като че ли това сега е от значение. И същевременно се ядосвам (всъщност, на кого?), че научавам скръбната вест тъкмо от следователя Григоров. Отивам при прозореца, обръщам гръб на останалите. Да, знаех си. Предчувствах го. Подготвен съм. Още тогава, когато старият ми каза, че бабчето е „на легло“, предчувствах, че няма да я видя повече. Спокойствието, което ме е обзело, ме плаши. Не мога да изстискам поне една сълза за пред хората.

Вратата към съдебната зала се отваря:

– Подсъдимият!

Пианистката Ана Божилова взима ръцете ми, иска да каже нещо, не го казва. Може би иска да каже: „Не се тревожи! Сега аз съм до теб!“ Отдръпам ръцете си и влизам в съдебната зала. Пейките са празни. Само някаква жена седи на задния ред в очакване на следващото дело. Окото на председателя ме наблюдава зорко през роговите очила. Преценява ме. Прокурорът нарича в своята пледоария нелегалното преминаване през границите на Народната ни република „политическо престъпление, равно на измяна.“ Страшни думи! Но прокурорът набляга и на „моята младост“ (а не беше много по-възрастен от мен). Изтъква „моралната конституция на подсъдимия, която му попречила да застреля един невинен граничар“. Като свидетел е призован моя старец. Стои чинно, привел гръб, като че ли него съдят. На обичайните въпроси за възрастта, местожителството и професията отговаря объркано. Как съм живял през последните дни преди опита ми за бягство, пита съдията. Моят старец говори за дарбите на своя син. За похвалите на професорите. Съдията се усмихва, разбира старанието на свидетеля да представи своя блуден син в добра светлина. Иска ми се да прекъсна тази недостойна комедия. Прошката, която моли моят старец за мен, ме унижава повече от присъдата, която без туй е предопределена от следователя Григоров. Дали потвърждавам показанията си пред следствието. Да, потвърждавам ги. Дали имам да прибавя нещо. Не, нямам какво да прибавя. Дали искам да отправя към съда някаква молба. Не, нямам молба. Председателят вдига пред лицето си папката. Главите на заседателите се скриват зад папката като овце на сянка. С шушукане и клатене на глави уж се решава моята съдба. Обръщам се. Срещам безизразния поглед на следователя Григоров, застанал в дъното на залата.

– Присъда!

Всички се надигат от местата си. Председателят изрежда с монотонен глас параграфите и алинеите на закона, след което съобщава размера на наказанието: шест месеца затвор и заплащане на разноските по делото. Разсилният отваря вратата:

– Следващите!

Необходими ми са минути докато проумея, че съм свободен. Предварителният арест ми се зачита. Остатъкът е условен. Следователят Григоров ме поздравлява. Пианистката Ана Божилова ме прегръща.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух