напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 29


Седим в „Савоя“. През отсъствието ми американците не защитиха кръчмата „Казака“. На нейно място сега се помещава клуба на кварталното ОФ. Разказвам. Стигам до неспособността ми да застрелям войничето и Гаврата се провиква:

– Да, да! Безразличният! Не се постига лесно, нали?

Следствието и процесът не го интересуват особено. Не пита дали съм признал от кого е пистолета. Знае, че съм измислил нещо убедително, че няма да го натопя.

Келнерът донася поредните две чаши. Моят приятел изсипва няколко капки на пода:

– За моя старец...

– Как! Той почина ли?!

– Лека му пръст. За тия няколко месеца тук се случиха куп неприятни неща. Например, сега имам квартирант. Веднага се намърда в ръководството на кварталната организация. – И след дълга пауза: – А къде ще денеш пианистката? Ще си начешеш крастата и ще й покажеш пътя. Представи си, тя идваше да ми досажда с чувствата си. Бил си герой. Възхищавала се от смелостта ти. Разбрала, макар и късно, че обичала само теб.

– Остави тази тема – моля го.

Пианистката Ана Божилова все още ми пречи да вляза в нормални релси. Търси ме почти всяка вечер. Влачи ме по театри и концерти. Свири специално за мен – както тогава в Бургас „Лунната“. Но вече не съм „омагьосан“. По-скоро обмислям как да прекъсна връзката ни.

Моят приятел вика келнера.

– Време е за мен. Не бива да закъснявам.

– Ти работиш?!

– „Който не работи, не трябва да яде“, както ни учи един велик алкохолик.

– И какво работиш?

– Това, което мога. Озвучавам гюрултията в един държавен ресторант. „Катюша“ и „Волга-Волга, мат радная „.

Моят приятел не се предава, мисля си, наблюдавайки го през витрината как се отдалечава с широки крачки към паметника на царя Освободител.

Още същия ден написвам писмо до следователя Григоров. Кратко, сдържано писмо, без подмазване. Моля го да съдейства за приемането ми в политехниката, без да обещавам каквото и да било. Правя го преди всичко заради моя старец, който настоява да се дипломирам „на всяка цена“. Разказвам му за предложението на следователя да „помогне“, ако подпиша декларация за сътрудничество. Това не го смущава. Напротив: намира, че било „шанс“. Казва „шанс“ със почти същата интонация, както следователят Григоров. Обяснява ми, че в аморални времена се оцелява само ако надхитриш лукавия. Съветва ме да подпиша. Разбира се, само проформа. След получаване на дипломата съм можел да се откажа. Нали било казано „доброволно сътрудничество“. Не вярвам на ушите си. Опортюнизмът на моя старец допуска синът му да стане доносник. Казвам му го право в очите. Той не се смущава. Когато всеки за всеки донасял, никой не бил отговорен. Информацията повтаряла без туй само онова, което всички знаели – че никой не обича нашите управници. И той, ако му предложили да сътрудничи, не би отказал. Това би стабилизирало социално ни положението, би намалило денонощния страх. Питам дали се чува какво говори. Дали съзнава, че повече няма основание да се кръсти преди ядене. И какво би казала бабчето, ако беше още жива? Старият остава непоклатим:

– Те ни лъжат – ние ги лъжем. Това е формулата! Важното е да се дипломираш. Останалото е преструвка, ритуали, мимикрия.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух