напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 1


Посвещавам на всички ония, които
одобряват малкото стихотворение
на Бертолд Брехт:
"На стената ми е окачена
маската на зъл японски демон,
Гневни бръчки са изрязали лицето му.
О, колко уморително е, мисля си,
да бъдеш зъл!"

 

Свещите зад стъклата на отсрещната черква догарят. Напомнят ми, че в тази черква съм кръстен, преди Господ да бъде обвинен, че доставя на населението опиум.

Зад гърба си чувам мъжествения глас на Пенка:

– Само аз имам оригинала! Посветено на мен! Лично! „На Пенка с опъната струна от Иван Пъ. Точка“!

Един известен поет й бе платил с едно четиристишие. Някакви типове на нейната маса се превиват от смях. Ще ми се да се обърна, да видя с кого е тя тази вечер, но любопитството ми е слабо.

Гаврата държи празната си чаша срещу лампата. Върти я между пръстите си. Наблюдава играта на рефлексите:

– Те мислят, че могат и без нас.

– Те мислят „научно“.

– Ето! Тази ирония трябваше да си спестиш. Виждаш ли?

– Виждам.

– Преклонената глава сабя не я сече. Народът го е казал простичко.

И главата на Гаврата се прекланя шутовски чак до под масата. И сега очаква да се разсмея. Но усмивката ми не иска да се раздвижи.

– Страхът от звънеца! Ето какво предотвратява сънищата ни. Прав ли съм? Кажи „да“!

– Да.

– Ето! Ти каза „да“. Виждаш ли?

– Виждам.

– Кой да се събуди, ако вратата няма звънец? Как да наваксаме безсънието?

Мишока донася поредните две чаши. Записва си:

– Станаха осем – и се връща зад тезгяха.

Пием на екс.

– Надпиваме ли се?

– Мишок! Още две!

Мишока донася още две. Записва си:

– Станаха десет – и се връща зад тезгяха.

Пием, без да се погледнем. Конските дози са развързали езика на моя приятел:

– „На посредствеността й дай идеали!“

– Хайде, престани!

– Пиян ли си?

Още не съм пиян. Уморен към. Но уморен от какво? От бездействието? От килограмите на защитната броня?

– Нали знаеш – не спира моят приятел. – „Кучетата лаят, а керванът си върви“. Кучетата сме ние. Но ние не лаем. Ние скимтим. Въртим опашка. Искаме да озаптим дявола в прегръдката си. Прав ли съм? Кажи „да“!

– Сега съм пиян – казвам с набъбнал език.

– Не си пиян! Лъжеш! Всички лъжем! Лъжем, защото страдаме неистово. Глупавото е, без публика. Ето, това е глупавото!

Гаврата се удря с дъното на чашата в челото:

– Вчера си вторият човек след вожда. Днес висиш на бесилото за всеобщо назидание. Отсега нататък всичко е възможно.

Гаврата иска да поръча още две, но аз се предавам, изправям се с вдигнати ръце. Плащам на Мишока. Имам проблем с равновесието. Тръгвам към изхода.

– Къде тръгна? – пита Гаврата.

Напускам кръчмата на кокили.

Вечерта се изпотява.Задухата задръства дробовете.Търся равновесие върху палубата на тротоара. Прашните гирлянди на кестените се люшкат. Мургави работници от Чистотата мият жълтите павета от храчките и боклуците на деня.

Защо ли философстват мойте приятели толкова? Защото всички се питаме каква е тази „закономерност“, която ни изхвърли на бунището. Не познаваме истински нито един философ, прелистваме нетърпеливо страниците, искаме да намерим отговора веднага! Търсим най-краткия отговор. Търсим едно-единствено изречение. Търсим една-единствена дума, която да ни вдъхне живот.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух