напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 2


Някой е откъртил табелката с името. Звъня. Очаквам да чуя отвътре скърцането на портала, вместо това вратата на съседите се открехва. В пролуката надзърта някаква бабичка. Обяснявам, че търся господин Бисеров. Бабичката затваря вратата, без да продума.

На излизане в тъмното на входната врата ме причакват четирима цивилни и един офицер от милицията.

– Бисеров ли търсиш?

– Защо питаш?

Офицерът ме оглежда.

– Налага се да поговорим с Вас.

С нас. Добре. Щом се налага. Винаги така започва. Първо: да поговорим. Сетне: елате за кратка справка в управлението. После: останете за тази нощ. О, не се тревожете! Всичко ще се изясни! Накрая: останете и за другата нощ. За някои нещастници кратката справка продължава вече години.

– Арестуван ли съм?

– Естествено, не! – отвръща с усмивка на хитро дете нисичък плешив човек, с кръгло чипоносо лице. Гласът му сякаш е пропуснал на младини да мутира.

Разбиват ключалката. От съседния апартамент бабичката се показва отново, но само за миг.

В жилището на Бисеров не забелязвам промени. Завесите са спуснати. Креслата завити в бели калъфки. Само книжата на писалището са в безпорядък.

– Какво се е случило?

Офицерът ме стрелва сърдито:

– Я не се прави на наивен!

– Спокойно! – усмирява го чипоносият.

Започват да претърсват. Чипоносият отваря чекмеджето на писалището. Преглежда книжата.Прибира ги в чантата си. Визира бронзовото бюстче на Волтер. Визира чугунената мастилница с разперения орел между чашките. Визира на стената репродукцията на „Урок по анатомия“. Кръстосва ръце на гръб. Повдига се на пръсти, сякаш изпробва еластичността им. Костюмът му е износен. Кожени кръпки на лактите. Тесни рамене. Шкембенце. Дебел задник. Темето блести. Значка с релефа на Ботев. Разпитва ме за връзките ми с бившия издател Бисеров. Разказвам, каквото зная. Показвам лекарствата, които му пращаше всеки месец моя баща. Чипоносият разглежда шишенцата. Връща ми ги.

– Ясно.

Какво е ясно? Издателят Бисеров мразеше червените. Те му взеха издателството. Предложиха му да си изкарва хляба като коректор. Отказа. Не беше герой. И той търпеше. Чакаше. Всички чакаме да се случи някакво чудо. Чакаме, и същевремено знаем от опит, чудеса няма. Този Бог на болката е невъзможен. Няма разум в това, което той допусна да се случи с нас.

– А вие какво работите, другарю?

– Нищо не работя.

Белезникавите вежди на чипоносия трепват неодобрително:

– Как така „нищо“?

– Доскоро бях студент.

Той записва нещо в тефтерчето си.

– Завършихте.

– Не завърших. Изключиха ме.

– Защо ви изключиха?

– Имах глупостта да кажа, каквото мисля.

– И какво мислите?

– Мисля, че премълчаната мисъл е по-опасна от изречената мисъл.

– И аз мисля така!.. И какво следвахте?

– Пътно строителство.

Чипоносият диша тежко. Прави си записки. Гледа ме косо. Хили се:

– Вие да не ми се сърдите за нещо?

Има си хас! Не се стърпявам:

– Не сте ли малко мнителен?

– Мнителен! Ха! – забавлява се чипоносият и прибира тефтерчето. – Това ми е професията – да съм мнителен. Да се съмнявам. – И заповядва на подчинените си да претърсят щателно библиотеката. Отново към мен:

– Десетина години и ще имаме навсякъде асфалт.

– Петнайсет години най-малко.

– И двайсет да станат!

Смятам разпита за приключен. Питам дали мога да си вървя. Мога. Но преди това трябва да подпиша като свидетел акта за обиск. Чипоносият ми подава ръка:

– Григоров.

Пожелавам му „приятна работа“. Бързам да напусна къщата. В паметта ми остава допирът на неговата малка, влажна ръка. Издателят Бисеров имаше ръце на пианист. Кафяви продълговати ръце, покрити с черносини вени. Ноктите – чисти и щателно поддържани. Продълговата глава. Висок ръст. Очицепнатини като при Едгар Уолес. Преди Девети издателят Бисеров идваше понякога в аптеката на баща ми. Двамата си спомняха студентските години в Дрезден. Цвингера. Цирка Сарасани. Вагнеровите дни на Операта. Издателят Бисеров говореше бавно. Всяко изречение – премерено. Някои думи произнасяше, вдишвайки. В широката му уста стърчеше – пак както при Едгар Уолес – дълъг кехлибарен цигарлък. С този цигарлък той не се разделяше никога. Беше между зъбите му и на последната ни среща. Къде ли се укрива сега? Може би вече е минал границата. Може би вече е отвъд кафеза, който ни разделя от останалото нормално пространство на планетата.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух