напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 4


Събуждам се изпотен и скапан, сякаш съм изминал стотици километри. Изпивам набързо едно кафе. Какво сънувах?

Отварям предпазливо входната врата. Оглеждам се. Не изключвам да ме следят заради връзката ми с издателя Бисеров.

– Добро утро, господин Стоименов!

Набразденото лице на портиерката ми се усмихва благо. Румяна, дъщеря й, до нея кимва и бърза да влезе. Отбягва ме. Като деца играехме из дворовете. Но с годините започнахме да мислим по различен начин. На Девети я видях с група младежи да пее по улиците „Вятър ечи, Балкан стене“. След като ни взеха аптеката, у мен се загнезди убеждението, че за този грабеж бе допринесла и тя.

Тръгвам. Но закъде съм тръгнал? А когато не знам закъде да тръгна, тръгвам за Гаврата. Отивам по навик, а не че толкова ми е домъчняло за него.

Вратата ми отваря генералът. Една развалина, достатъчно грозна, за да предизвика съчувствие. Ръцете му, безформена купчина от кокали и жили, са престанали да му се подчиняват. Дребната глава, покрита със сива растителност, виси като пришита. Изпъкналите очи са загубили поглед за околните. Въвежда ме в хола и изчезва, влачейки презрамките си по пода.

Гаврата седи пред пианото и се хили замаяно.

– Рано си започнал! – казвам.

Моят приятел стоварва юмрука си върху клавиатурата. Един бял клавиш изскача.

– Какво значи „рано“? И какво значи „късно“? И какво значи „тук и сега“?!

Отпускам се в едно кресло. Пружините изпъкват под олющеното кадифе като ребра на недохранено животно. Дъх на морска трева. Гаврата се свлича на кушетката срещу мен. Подава ми една неизмита чаша. Иска да ми налее, но аз отказвам: преди обед повече нито глътка! Все още не се предавам. Все още съм физически във форма. Все още се надявам да намеря за тази форма някакво съдържание, което да осмисли вдишването и издишването ми.

Мълчим. Мълчим, както могат да мълчат само близки приятели, които са си казали всичко.

Генералът въвежда Пламен Ачков. Ачков сяда във второто кресло. Вади като фокусник два позлатени часовника марка „Ролекс“. Полага ги внимателно на масичката. Изпружва крака и пуска подред няколко кръгчета цигарен дим.

– Колко кръгчета постигаш? – любопитствам, без особен интерес.

– Зависи пред кого. Пред милиционер не мога. Психология!

– Прекаляваш! – роптае Гаврата. – Преструваш се!

– Защо? Какво има? – недоумява Ачков.

– Преструваш се! Играеш! – крещи моят приятел и се шамаросва. – Наказвам се за това, че те познавам.

Ачков подскача:

– Един момент! Вие ми поръчахте вчера...

– Вие! Вчера! – размахва ръце домакинът. – Остави това „вчера“! Няма вече вчера! Край на вчера и на завчера. Това безвремие се изтърпява без часовник! Ето! Водата отново е мокра! Еврика!

– Добре де – успокоява го Ачков. – Не викай! Стените имат уши!

– Не викам.

– И как викаш! Забравяш, че ми поръча вчера часовниците. Слушай!

– Не слушам!

– Последно! Двайсет и пет бона на парче.

– Двайсет и пет! Бона! – провиква се моя приятел и ми намигва скришом. – Ти луд ли си?

– А ти да не си нормален?

Оставям ги да се пазарят. Заставам пред рафта с книгите. Все още ме боли глава. Изведнъж се сещам: сънувах, че затъвам в река от изпражнения. Не се гнуся. Лайната са естествената ми среда. Свикнал съм с вонята. Плувам в гъстата боза срещу течението...

– Не мога, малко е! Тоест, много е! – беснее Гаврата. – Магарето ми не повръща жълтици!

Разтварям наслуки една книга. Чета: „Автономията на волята е това свойство на волята, чрез което тя сама става на себе си закон.“

Сделката изведнъж е сключена. Гаврата плаща и прибира часовниците. Двамата седят изтощени край масичката и си наливат от евтиния винен коняк, от който боли глава. Пламен Ачков пъшка:

– Стига толкова. Мисля да се изпарявам.

Гаврата поднася едно ухо:

– Тоест? Говориш като самовар.

Ачков издухва от дланта си едно въображаемо перце и проследява полета му нагоре.

– Тоест, прелитам южната ни граница. Поздравлявам от високо нашите мили граничари и кацам директно на Акропола. Израснал съм близо до границата. Познавам всяка пътека. На свободния пазар ще събера за две-три годинки две-три милиончета. Това ми е като болест.

– Спомняш ли си за Бисеров? – питам. – Бисеров издателя. Той емигрира.

– Емигрира! Браво! – възхищава се Ачков. – Как ли е успял? Навсякъде има мини и телени мрежи. Респект!

Пламен Ачков става, вдига по пролетарски юмрук и напуска.

– Може ли да му се вярва? – питам моя приятел Гаврата.

Гаврата ме предупреждава:

– Ти внимавай! Фантазията сега не работи в твоя полза. Изкушава. Пази се!

– От?

– От това, какво би било, ако. И прочее... Изкушава дяволски!

Тръгвам си. Гаврата не ме поглежда, сякаш вече съм излязъл. В антрето се сблъсквам със стария генерал, коленичил на пода.

– Извинете, да сте видели торбичка шипков чай?

Чай? Шипков? Сещам се за манията му вечно да търси нещо.

Решавам: Пламен Ачков ще бъде вторият!

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух