напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 5


Всеки петък има жур в дома на адвоката Керимидчиев. Всеки петък присъствам с надеждата да срещна тук пианистката Ана Божилова. Минавам през стаите, разменям поздрави и сухи целувки. Около кръглата маса се надлъгват покерджиите. Гаврата свири на раздрънканото пиано „Мъжът, когото обичам“. Напразно търся да открия пианистката Ана Божилова. Може би ще се появи по-късно. Тя е прочута със закъсненията си. Публиката в зала „България“ неведнъж е чакала да започне. Не! Не! Тази мелодия е изпята, казвам си. Край на тази бездарна композиция! Закъсняла романтика. Закъснял пубертет, казвам си. Но!.. Познавам се. Нямам характер. Ако пианистката Ана Божилова сега се появеше и ме целунеше, макар и само по бузата като сестра, тази мелодия отново ще ми хареса и отново ще я повтарям, и всичките ми планове ще са забравени. Трябва да съм доволен, че пианистката Ана Божилова отсъства. Доволен съм, казвам си. Така решенията ми остават окончателни.

Домакинът ме запознава с г-жа Серафимова. Предлага да я наричам Юлия. Бадемови очи. Два реда ослепителнобели зъби. Адвокатът я хваща под ръка. Води я настрани. Говори й нещо за мен. Адвокатът има многобройна клиентела. Считат го за успял, въпреки неблагоприятния факт, че е потомък на известна чорбаджийска фамилия. Дребен на ръст, кръгъл. Изпъкнало пъпчиво чело. Умни очи зад златни рамки. Диоптрите увеличават зениците. Живее сам. Притежава последното автомобилче марка „Тополино“ в София, останало след войната. Адвокатът прави от години безуспешни опити да си издейства паспорт с изходна виза за Швейцария. Керимидчиев! Ще се реши ли и той? Ще напусне ли кръга, в който е свикнал да бъде център?

Решавам: адвокатът Керимидчиев ще бъде „третият“.

– Аз съм Юлия – припомня ми г-жа Серафимова.

– Но оставаме на „вие“! – казвам.

Тя казва:

– Съгласна.

Адвокатът е застанал в средата на салона и говори на висок глас:

– Комунизмът е болест на мисленето, господа. Количествените натрупвания не водят до качествени изменения, а до некачествени натрупвания. Причините не подсказват последиците. Маркс мистифицира историята. Легитимира насилието...

Оттеглям се от светлия кръг на лампата. Нямам сили да задържа на лицето си заслушан израз. Юлия Серафимова ме следва. Сядаме. Погледът ми е прикован в добре подстригания тил на оратора. Внезапно ме обзема дивото желание да грабна една ножица и да обезобразя фризурата му.

– Провалът на комунистическия експеримент е заложен в претенцията му за научност.

– Но колко време ще трае този процес? – пита някой.

– Две-три години най-много. Догмите гният бавно.

– Значи още две-три години само! – надява се друг.

– Само?! – възмущава се трети. – Това са две-три вечности!

– Без високоразвита икономика социализмът се изражда в диктатура на простите отговори.

– Жизнен опит на милиони – обажда се докторът Венедиков, раздавайки ловко картите.

– Моля, не прекъсвайте! – протестират две миши мустачки, и към домакина: – Говорете! Говорете! И какво? И какво?

Гаврата тръшва капака на пианото:

– Народна република Холивуд! Джуди Гарланд – министърка на социалните грижи! Ах, как танцуваше! Ах, тази гъвкава талия! Ах, тази грация! Ах, тази безтегловност! Ах, ах! Как посмяха да направят от тези приказни филми гребени за пролетариата!

Писателят Мушанов подрежда картите, хвърля на масата две нови бакноти с лика на мъдрия ни вожд:

– Върхът на „изкуство заради изкуството“ е образът на тракториста.

Писателят Мушанов не произхожда от буржоазно семейство. Печата редовно. Дава изявления. Получава награди. Сключва договори. Познат като „пролетарски автор“. Но има слабост към обречената класа. Не пропуска нито един „петък“.

Зад кушетката откривам бутилка ром. Наливам си. Юлия Серафимова поднася като просякиня празната си чаша:

– И аз искам! Седнете до мен!

Сядам до нея. Наливам й. Улавям се, че все още се надявам пианистката Ана Божилова да се появи.

Доктор Венедиков разсмива партньорите си: Цола Драгойчева и Добри Терпешев в операта. Тя пита, какво свирят, Глинка или Гуно; той поглежда кафявото петно на обувката си и решава, че е говно. Партньорите на доктора се смеят и продължават да губят. Докторът има телосложение на юноша. Плоско триъгълно лице. Воднистозелени очи. Сламена коса, щръкнала на темето. Червеникави кокалести ръце. Чиста, снежнобяла риза със снежнобяла папионка. Чисто бяла кърпичка в джобчето. В него всичко е някак прекалено чисто и изрядно. Унизително е да имаш такъв съперник, казвам си, сякаш не съзнавам, че в сравнение с доктора Венедиков аз съм (в социално отношение) един господин Никой. Говори се, че бил способен хирург и за своите трийсет години вече е шеф на отделение. Дали харесва пианистката Ана Божилова успеха му? Тя го предпочита. Той я въведе за първи път в компанията на адвоката. Минава полунощ, но тя не се появява. Може би репетира? Не, никой не репетира нощно време! На последния си концерт тя излезе в тъмносиня сатенена рокля и сърмена панделка в кестенявите коси. На шията – медальонът. За кратко време (само месец!) в този медальон тя съхраняваше моята снимка.

При покерджиите избухва кратък спор. Писателят Мушанов играе нечестно.

– Ако това се повтори, ще стана от масата! – заплашва докторът. Безспорно, той е човек с железен характер. Купчината спечелени банкноти пред него предизвиква партньорите му да продължат.

– Вие не играете ли? – пита Юлия Серафимова.

– Никога.

– Защо?

– Защото ми личи какви карти имам.

Ромът все повече разбърква мислите ми. И Юлия Серафимова е пила повече, отколкото може да понесе. Припомня ми с натежал език:

– Серафимова... Юлия...

– И къде живеете?

– Ще ви хареса.

Маслинено-черни очи, похотливо премрежени. Хубави очи. Красиви очи. Харесват ми. Но нещо ми липсв. Кестенявите очи на пианистката Ана Божилова ми липсват.

Не криех чувствата си. На третата среща Ана ми позволи да я целуна. След седмица ми призна, че „си ми първият“. През деня скитаме по брега. На вечерта във вилата на баща й ми свири „Лунната“. Тя свири. След това аз й шепна гениално преведеното от Георги Михайлов стихотворение на Едгар Алан По „Анабел“:

„Звездите среднощни не са по-разкошни

от нейните чудни очи

и пурпура златен на ден благодатен

залезва, изчезва, мълчи...“

 

След месец се завърнахме в София. Тя с родителите си в първа класа. Аз в трета. Оттогава пианистката Ана Божилова не пожела повече да ме срещне.

Чувам домакинът да казва:

– Историята не познава причина и следствие. Бъдещето остава неизчислимо. Съзнанието определя битието. Формата открива съдържанието...

– Кажете за бесовете на Достоевски! – провикват се мишите мустачки.– Кажете за доклада на Шигалев! Там е предсказано всичко!

Докторът обявява тихо:

– Кента!

– Аз съм против фактите! – пищят мустачките.

Не мога да се сдържа да не го пародирам:

– „Аз съм против фактите!“

– Моля?! – подскача мустакатият.

За секунди става тихо. Всички ни поглеждат. Мустачките напускат възмутено салона.

– Защо се разсърдихте? – любопитства Юлия Серафимова.

– Имам лошо пиянство.

– Пода! – обявява докторът и след като партньорите му се отказват, ме съветва:

– Непремено да си прегледаш жлъчката!

Юлия Серафимова поднася чашата си. Взимам моята. Чашите звънят. През стъклото очите й са деформирани. Държи стълбълцето с два пръста. Ноктите й червенеят като ранички. Кани ме да танцуваме. Изрусената й грива дъха на розова вода. Пред очите ми блести камъчето на обицата й. Малко бяло ухо. Ще ми се да го отхапя. Представям си как изплювам кървавото месце и всички ме гледат потресено.

– Харесва ми, че не приказвате много.

Харесва й, че няма какво да си кажем, мисля си и се дразня, че и тази вечер пианистката Ана Божилова не се появи.

Намирам домакина в кухнята, подложил глава под ледената струя на чешмата.

– Много говорих. Като прекаля, почвам да повръщам. – И ме поглежда с мокро лице: – Искате да ми кажете нещо?

– Издателят Бисеров избяга.

– Как... избяга?

– Емигрира.

– И?!

– Утре ще намина в канцеларията ви.

– Не в канцеларията. Елате в къщи. В канцеларията не сме сами. В единайсет?

– Ще бъда точен.

Керимидчиев бърза да излезе от кухнята.

Връщам се при гостите. Юлия Серафимова се опира на раото ми. Изпива чашата си. Налива отново.

– Спрете! Ще ви стане лошо – съветвам я.

Тя залита. Полагам я на дивана. Сядам до нея. Изрусената й коса пада по лицето ми. Стомаха ми се обръща. Внимателно се измъквам от ръцете й.

– Не, чакайте! – вкопчва се жената в мен. – Не ме оставяйте сама!

Чувам на излизане Гаврата да пее с пресипнал глас:

 

„... макар да е септември.

пролет е в душата ми,

ти самата – нежен цвят...“

 

В антрето се откривам в огледалото на окачалката. Върху жълт пергамент е нарисувано лицето ми. Три зачервени очи. Разпраният хастар на балтона ми пречи. „Не, чакайте, не ме оставяйте сама!“ Юлия Божилова? Ана Серафимова? Балтонът е необикновено тежък. Шалчето? Шапката! Къде е шапката ми? Изведнъж се сещам, че дойдох без шапка. Изведнъж се сещам, че никога не нося шапка. Че винаги ходя гологлав. Протезите ме понасят. Все им е едно в коя посока ще тръгнат. И тръгват.

Улицата се плъзва встрани, сякаш някой ме удари с възглавница в тила. Улица се наклонява. Пренасям тежестта на другата страна. Подхлъзвам се. Падам ничком в снега. Лежа. Отдъхвам. Наоколо цари синкава тишина. Снегът пада бавно на едри парцали. Пухкава бяла вата, посипана с нафталин. Снежинките се умилкват около уличната лампа. Една попада в окото ми. Окото ми се стопява в цветовете на дъгата. От калейдоскопа изскача момиче в ученическа куртка. Забелязва ме. Забавя ход. Заобикаля ме предпазливо. Изчаквам да се отдалечи. Изправям се. Изтърсвам дрехите си. Протезите ме понасят отново. Ето прозорците! Един, два, три прозореца. Силно осветени. На средния прозорец преминава сянката на мъж. Навярно баща й, професорът по контрапункт Божилов. И все пак тя е горе. И аз стоя отново тук, под тези прозорци. За кой ли път стоя под тези прозорци. Протезите продължават да ме носят крачка по крачка. Прозорците остават назад. Скоро! Скоро и тези недостъпни прозорци ще се превърнат в спомен от миналото...

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух