напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 7


Тълпите се люшкат. Спират. Поемат отново. Гигантска гъсеница, направлявана от функционерите на кварталните организации.

Младеж с червена лента на ръкава надвиква грохота:

– Вляво! Вляво другари! В крак, другари! Едно-две-три-четири!

Придвижваме се към центъра при температура под нулата. При Орлов мост тълпите се превръщат в редици. Редиците крачат все по-дисциплинирано по посока на Народното събрание. Пипалата на прожекторите се ровят между главите, сякаш търсят предателите.

– Върви, върви! Какво се препъваш!

Зад мен крачи мощна фигура, загърната в шинел. Духа в квадратните си шепи. Гледа ме свирепо изпод скъсаната козирка на фуражката си:

– Ти от Редута ли си? Или не си от Редута?

– Не – казвам. – Не съм от Редута.

Колоните спират пред Ректората. Бронзовите фигури на братята Георгиеви са нахлупили снежни шапчици. Не обръщат внимание на стълпотворението. Изведнъж откривам дъщерята на портиерката. Дръпвам се назад. Не искам да ме забележи. Би ме помислила за провокатор. Румяна скандира френетично, пляскайки в такт с ръце:

– „Ве-ка-пе-бе! Ве-ка-пе-бе!“...

На такива екзалтирани наивници разчитат нашите величия, мисля си. И в какво вярва тя? Знае ли тя, в какво наистина вярва? В пълния стомах и електрическата крушка? Между няколко глави и рамене виждам профила й. От червената шапчица се спускат две жълти плитки като снопчета зряло жито. Бузите й са като подпалени. Очите блестят. Колко различна е тя от пианистката Ана Божилова! Представям си Ана тук, между тези унизени хора. Сигурен съм, че тя дори не знае за насрочения митинг.

Маршова музика гърми. По високоговорителите един актьор декламира сърцераздирателно:

 

„Аз крача с крачките ти бойни“...

 

Едно поразяващо със своята продължителност „ура-а-а-а-а“ пробива тъпана на облаците. Бях решил, да отворя уста, но без глас. Мисълта, че и другите около мен са решили същото, ме заставя в последния момент да ревна както всички. Главите са обърнати към трибуната, където са наредени нашите благоразположени величия. Махат ни с ръчичка, като на малоумни дечица. Между тях се откроява с високия си астраганен калпак мустакатата фигура на „мъдрия вожд“. Публична тайна е, че минутите на трезвост при него се броят на пръсти.

Колоната скандира:

– Ди-ми-тров! Ди-ми-тров!...

Спомням си разказите на моя старец за процеса в Лайпциг. Беше впечатлен от смелостта на Димитров. Но след като ни взеха аптеката, ругаеше разочаровано: „Алкохолик! Безбожник! Предаде България на варварите!“

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух