напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 8


Зимата е покрила града с бели козяци. Кооперациите се притискат зиморничаво. Дърветата в парка стърчат с корените нагоре. Върху запустелите пейки са накацали гарвани. Снегът скърца. Пианистката Ана Божилова свива зиморничаво рамене:

– На теб не ти ли е студено?

– Нищо не усещам.

Тя поглежда нагоре към единствения облак, който сменя цветовете си; от бледорозово към мораво-червено. Откъм запад формите му се позлатяват.

– Бог е експресионист! – възкликва пианистката Ана Божилова. Звучи ми превзето. Предлагам й да влезем на топло в сладкарницата отсреща.

– Не, така е добре. Не се сърди.

– Не се сърдя.

– Знам, че ми се сърдиш. Аз съм ужасна. Добре. Да седнем отсреща.

Исках да говорим. Да й обясня. Да й напомня. Да настоявам. Вместо туй седим сега край една влажна, покапана с боза неустойчива маса и пием айерконяк. По радиоточката гърми музиката от филма „Волга, Волга“...

– Ана. Искам да ти кажа...

– Не го казвай! Моля те! – Ръката й ляга приятелски върху моята. Ласка на милосърдна сестра.

– Исках само да кажа, че това е последната ни среща.

Пианистката Ана Божилова повдига веждите. Очите й са без израз.

– Ще се махна!

– Къде ще се махнеш?

– Някъде в провинцията.

– В провинцията има хубави места. Белоградчик. Котел. Влюбена съм в Копривщица.

– Става дума за работа! – казвам и викам келнера.

Младеж с повяхнало лице се доближава. Сакото му, изцапано с лекета и цигарена пепел, някога е било бяло.

– Два айерконяка...

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух