напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 9


Прекосявам запустелия двор. Спирам пред една олющена врата. Върху фасадата плетеница от изсъхнал бръшлян. Звънецът дрънка пронизително. Неволно се оглеждам. Стъпки зад вратата. И ето я, поруменяла и радостна:

– Влезте, влезте! О, как се радвам!

Юлия Серафимова стиска ръцете ми между горещите си длани. Въвежда ме в натъпкан с мебели хол. Извинява се за теснотията:

– Натрапиха ми квартиранти.

Миризма на лак за нокти и одеколон. Изважда от стъкления шкаф шише вермут и две чаши. Предлага да пием „брудершафт“. Пием и се целуваме. Юлия се изтяга върху леглото. Под пъстрия пеньоар се подава пълничко коляно. Сядам до нея. На стената виси малко накриво окачен маслен портрет на възрастен господин във фрак и с лента на орден.

– Моят съпруг – обяснява Юлия, проследила погледа ми. И със свито гърло: – От пет години е в лагера Куциян. Вече е на седемдесет. Едва ли ще се върне жив.

Тя страда видимо за своя съпруг, но страданието й не ме трогва. Целувам я с методичността на любовник, който е неспособен да обича. Пита какво правя с нея.

– Какво правиш с мен?!

Изведнъж разбирам въпроса й буквално. Да, какво правя? С нея. Със себе си. Изтрезнявам. Изправям се. Закопчавам разкопчаната си риза.

– Какво има? – недоумява Юлия.

Отивам при прозореца. Поглеждам навън. Мръсният сняг на улицата е замръзнал. Около кофите за боклук се тълпят премръзнали циганчета. Не смея да се обърна. Стоя, заковал поглед през стъклото, изтощен от преструвката. Отмалял от изиграната страст.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух