напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 10


Още с влизането си забелязвам, че Пламен Ачков е мъртвопиян. Избухвам:

– За какво се срещаме?! Нали за да обмислим всичко с трезви глави!

– И аз туй казвам – присъединява се адвокатът Керимидчиев и ми обяснява, че намерил Ачков в това състояние..

– Не съм пиян! – твърди Пламен Ачков. – Кой е пиян бе!?

Мишока се появява:

– Какво ще поръча господинът Стоименов?

– Сто грама! – поръчва вместо мен Пламен Ачков.

Смигвам на кръчмаря. Мишока се отдалечава, без да приеме поръчката. Блъскам пияния:

– Съвземи се! Събрали сме се да обсъдим положението!

За мое изумление Пламен Ачков се изправя. Изведнъж е напълно трезвен:

– Да обсъдим. Съгласен. Слушам!

Адвокатът е изумен.

– Какво ме гледате? – недоумява Ачков. – Ако ще говорим, да говорим. Времето е пари!

Досмешава ме:

– Нали беше пиян?

– Вие майтапите ли се с мен?

Адвокатът прихва. Но в следващия миг е обезпокоен:

– Въпросът за оръжието! Не съм съгласен! В случай на провал оръжието ще утежни положението ни. Юридически...

– Вижте какво – прекъсва го Ачков свадливо. – Ние не изхождаме от нашето залавяне. Ние изхождаме от успешното ни преминаване на границата! Пътя дотам съм начертал. Пловдив. Пазарджик. Велинград. Девин. Предела. Село Сърница. От там до границата са десетина километра.

– Всичко трябва да се предвиди. Първо... – започва адвокатът.

Слагам ръка върху рамото му:

– Оставете това „първо и второ“! Не сме в Съдебната палата. Оръжието е необходимо. Носите ли парите?

Керимидчиев вади пачка банкноти. Добавям моя дял. Ачков показва своите десет хиляди. Събира в едно парите. Задачата му е да купи три пистолета от един бивш офицер.

Мишока сяда при нас. Предрича, че скоро щели да му духнат под опашката. Частната търговия губила от ден на ден позиции. Нови данъци, нови наредби и ограничения осъждали оцелелите магазинчета и кръчми на гибел. Наблизо открили нов хоремаг, който подбивал цените. Кой би помислил преди Девети, че един ден ще живеем като безстопанствени кучета. От обущарски чирак Мишока се бе издигнал до собственик на пивницата „Казака“. На младини се оженил за дъщерята на заможен селянин. Със зестрата купил на търг заведението. Обзавел го. Пестил. Живял оскъдно. Лишавал се. Събирал капитал. Но жена му съхнела в големия град. Мишока я биел заради вечното й мълчание, което приемал като укор и несъгласие. Накрая жена му хванала охтика. Полежала месец-два в болница и предала Богу дух. Мишока потъгувал и си плюл в пазвата. Лошите времена си отишли. Настъпили добри времена. Царството на 30-те години! Но и тези спокойни времена не траяли дълго. Червените дошли на власт. Настъпили най-лошите времена, които човек можел да си представи. От нас тримата само Пламен Ачков показва съчувствие. На мен оплакванията на Мишока са ми познати до втръсване. Зная биографията му не по-зле от самия него. В настъпилите паузи се чува гласът на Пенка от съседната маса:

– Казвам ви, деца мои! Само аз имам това стихотворение. „На Пенка с опъната струна! От Иван Пъ. Точка.“

Обръщам се. Пенка седи с двама мъже в шлифери. Очите й са като две капки синя боя. Изкуствените клепки отчасти отлепени. Преди месец косата й е била боядисана. Междувременно е пораснала и стърчи в два тона: три сантиметра мръсно-сива, останалата част ръждиво-червена. Преди Девети е била модел и любовница на известен скулптор.

– Не се отчайвай! – ръчка окуражително Ачков кръчмаря. – Скоро ще американците ще ни освободят.

– Кой знай – съмнява се Мишока. – Те американците много ги е еня за нас. Ти представяш ли си? Те са забравили, че съществуваме!

– Не са ни забравили! Не са! – уверява го Пламен Ачков, без сам да си вярва.

Навън е тъмно. Някой пак е счупил крушката на уличната лампа. Свещите на черквата отсреща мъждукат. Защо не съм роден преди петстотин години? Щях да стана монах в светата Рилска обител. Щях да пиша жития и да се моля дни и нощи за душата си.

Дълга пауза. Мишока отива зад тезгяха да мие чашите. Пламен Ачков е заровил глава в ръцете. Адвокатът Керимидчиев вижда своите швейцарски франкове, съхранени в сейф, голям колкото небостъргач. Черен кадилак го очаква пред входа. Шофьор с ливрея. Помага му да се качи. Радиото пръска „Звезден прах“. На рамото му канарче. На коляното папагалче. На кормилото калинка с много черни точици. В къщи го чака маймунката „Мунчо“. Маймунките сега са на мода в Щатите. Маймунките творят. Излагат картините си публично. Кадилакът лети по хайвея. Пъстри реклами като гигантски палитри. Полийсменът на кръстовището: „Хелоу, мистър Керимидчиев!“. Мистър Керимидчиев е юрисконсулт на една фирма, произвеждаща храна за домашни животинки. Активен член на „Конституционния клуб“. „Комунизмът, господа, е болест на мисленето! Формата намира съдържанието си!“

Керимидчиев се надига:

– Стана късно. Утре имам трудно дело.

Мишока ни изпраща до вратата:

– Лека нощ, братлета! Идвайте, докато още ме има. Скоро ще ми светят маслото и няма кой да ви котка.

– Леки сънища.

– Гуд найт – пожелава Пламен Ачков.

Вървим през нощните улици. Върху мастилените кулиси на кооперациите са залепени жълтите етикети на прозорците. Керимидчиев подава ръка:

– Лека нощ.

Кръглата му фигура се търкулва в тъмното. Пламен Ачков е скептичен:

– Страхува се.

– А ти?

– И как! Ако ни хванат, ще ни очистят още преди да сме стигнали на границата.

Не изпитвам страх при мисълта, че може да ме „очистят“. Би било логичен завършек. Мъничко геройство без публика. Нали още като малък си мечтаех да ме няма. Страхувам се от живата болка. От доброволното унижение. От възторжената принуда. От необходимата лъжа. От разумното мълчание и т. н.

Разделяме се на следващата пряка.

– Бъди точен! – напомням му.

Пламен Ачков изчезва зад първия ъгъл.

Високо над града бледнее мътното петно на луната. Зеленикавото й сияние едва-едва прониква през неподвижните облаци. Гигантска рентгенова плака, заснела разрухата на небосвода. Пианистката Ана Божилова навярно вече спи. Тя е под режим. Шест часа упражнения. Шест часа почивка. Представям си я легнала в широко легло. С разпилени коси и голи рамене. Спалнята е приятно отоплена. Радиаторът цвърчи тихичко. В съседната стая хърка професорът Божилов. Майка й сънува славната си младост. Пее в египетска тога „Аида“. Къде ли е сега издателят Бисеров? Във Франция? В свободната част на Германия? Моя старец не обича германците. Но цени културата им. Знае пасажи от „Фауст“ наизуст. За студентските си години в Дрезден говори не винаги с възхищение. Не може да забрави хазайката си: едра фрау със сребърна усмивка и корали на мощните гърди. Сервирала му всяка сутрин чаша кафе и две стари бисквити. Нямала особено добро мнение за хората от Балканите. Заключвала шкафове и врати. Изваждала му бушоните, за да пести ток. Моят старец се възхищава от старата, рицарска Германия. Германия на минезингерите. На Нибелунгите. На Йохан Себастиян Бах. На Фридрих Велики. На Имануил Кант. Като прочете във вестника, че Цвингерът е разрушен от бомбите, се разплака и намрази Чърчил заради тази варварщина. Разказваше вдъхновено за музеите. Мостовете над Елба, „тези каменни дантели“! Видял бе катедралата в Кьолн. Видял бе замъците край река Райн. И музея на Бетховен в Бон бе видял. Оттогава сравняваше: как е там и как е у нас, в нашата полудива страна.

Слизам. Трамваят отминава. Безлюдната улица ме кара да настръхна. Оглеждам се. Не съм сам. На следващия ъгъл стои човек. Стои в тъмното, извън обсега на уличната лампа. Някой ме следи. Следва ме неотстъпно. Някой, който чува мислите ми. Който знае за плановете ми. Приближавам се. Отдъхвам. На ъгъла не стои никой.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух