напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 11


Бързам. Ще ми се да тичам пред трамвая, за да пристигна по-бързо. Тази сутрин пианистката Ана Божилова ми се обади. Помоли ме – да, моли ме! – да намина. Тя си е спомнила за нашия месец в Бургас. За кованото желязо на морето. За стихотворението на Едгар Алън По „Анабел“. За „първия“...

Следвам я в салона с чувството, че ще се случи нещо значимо. Оставя ме за минутка сам. Оглеждам се. Мърквичка. Майстора. Златьо Бояджиев. Резби. Килими. Икони. Родопски козяци. Във витрините бакърени съдове. Старинни вази. В ъгъла лъскав бял роял, отрупан с партитури. Как ли се живее в този музей? Има ли интимност? Има ли личен свят? Има ли клозет?

Седим до камината. Светлите сенки на пламъците играят върху лицето й. Мълчим. Добре, нека мълчим. Без това всичко е казано между нас. Тя знае: за нея може да съм бил авантюрата на ваканцията й, но за мен този месец е само началото.

– Що за човек е той?

Сега разбирам. Тя пита за доктора Венедиков. За доктора ли ще говорим сега? Ана отново е пианистката Ана Божилова.

– Би трябвало да го познаваш по-добре – казвам.

– Прости ми. Знам, че не го понасяш.

Цигарата трепери в ръката ми. Бързо поставям цигарата в пепелника.

– Познавам го само като покерджия – казвам. А ми се ще да добавя, че докторът Венедиков не може да различи Бах от Бетховен. Че няма сетивата да оцени нейния талант. Че не я обича заради изкуството й. Че я обича заради славата й. Всичко това не й го казвам, защото същевременно съзнавам, че не мога да овладея ревността си. Чувствам се способен на престъпление. За миг дори си представям, че участвам в погребението на доктора. Но не мога да се стърпя да не кажа поне нещо негативно:

– Сигурно знаеш, че той въдвори родителите си в старопиталище, за да разполага с техния апартамент.

– А ти? А ти? – пита леко раздразнена Ана. – Ти какъв си?

– За себе си не мога да говоря. Глупаво е. Не съм нещо по-добро. Това искаше да кажеш, нали? Кой съм аз, че да съдя другите? Нямам никакви претенции.

Тя ме хваща за ръцете. Говори кротко, като на болен:

– Не бъди лош! Може би е само някаква дребна причина. Само един малък жест. Една случайна интонация. И изстиваш. Успокояваш се. Съхраняваш емоцията си за по-важното. За изкуството. За музиката. Татко още от малка ме научи да не се раздавам. Музиката е над всичко, разбираш ли?

И пианистката Ана Божилова сяда пред рояла. Навежда се над клавишите. Свири, както тогава в Бургас, „Лунната“. Тогава верандата беше широко разтворена. Топлият бриз развяваше копринените завеси. Мирис на водорасли и мокър пясък. Свиреше на тъмно. Тази сцена е клишето, което ме е пленило. Въдицата, на която все още вися.

Казвам, че трябва да вървя. Тя не ме спира. Кани ме, преди да тръгна за „провинцията“, да намина за довиждане. Обещавам. Тя знае, че лъжа. Аз зная, че тя знае, че лъжа. Заричам се да не стъпвам повече в този музей.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух