напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 13


Моят приятел Гаврата чисти прахосмукачката с четка и сапун. Решил да я продава:

– „Сименс“. Още отпреди войната. Солидна изработка. Досега без повреда. За какъв дявол ми е? Прахът не ми пречи. – И сочи към масата: – Писмо за теб от Пламен Ачков. Намерих го в пощенската кутия.

Разкъсвам плика. В няколко реда Ачков съобщава, че оттегля участието си в планираната „екскурзия“. Задържа парите срещу задължението да запази плановете ни в тайна. Облекчен съм, макар че не може много да му се вярва. Ако ни беше предал, органите отдавна да са ме потърсили.

– Изигра ли ви? – злорадства Гаврата.

– За какво говориш?

Гаврата сяда срещу мен. Кръстосва дългите си крака:

– Говоря за това, за което ти не искаш да говориш с мен. Престана да ми имаш доверие, така ли?

– Не искам да те забърквам в тази история – оправдавам се.

– Или се страхуваш, че не съм надежден, че мога да се изпусна някъде. Кажи „да“!

– Не! Казвам „не“!

– Но сега и аз съм забъркан. Законът ме задължава да информирам народната власт за противонародното ви намерение. Що се отнася до Пламен Ачков – така ви се пада! Че той е мошеник, се усеща от километър разстояние. И кои са другите?

– Остана само Керимидчиев.

– Охо! – чуди се моят приятел. – Защо пък той? Тук нали му е добре.

– Има пари на Запад.

– Парите на Запад. Разбирам. Ще рече, разделяме се. Навярно завинаги.

– Не те поканих да участваш, защото те познавам – обяснявам гузно. – Ти не би оставил баща си на произвола.

– Отгатна! Но и не виждам смисъл да бягам. Ето, видя ли Пламен Ачков! Колко сме скапани. Липсва идеята, на която да стъпи доверието ни. Еврика!

Моя приятел налива чашите. Алкохолът ни отпуска. Потъвам в изкорубеното кресло. От стената ме гледа снимката на генерала Кубрат Коев. Прусашките мустаци стърчат. Гърдите накичени с ордени. Напоследък Гаврата избягва да говори за баща си. Сякаш се срамува за съдбата му. А аз? Аз не се ли срамувам за съдбата на мойте старци? Не се ли срамувам за собствената си съдба? Но пред кого да се срамуваме?

– И там?

– Там поне ще вдишвам и издишам без омраза и без страх. Малко ли е? Стига ми да не ги виждам. Да не чувам фалшивия им патос. Ако остана тук, ще започна да вървя по улиците със затворени очи. Или ще се престоря на слепец.

– И там ще се бориш за каузата на Свободата? – гаври се моя приятел.

– Един ден България ще бъде свободна. Рано или късно. Въпросът е дали ще доживеем края на разложението. Дали ще издържим дотогава? Няма ли дотогава да се превърнем в „рицари-мазоли“?

На тръгване ме пита иронично:

– Ще рече, загрижил си се за съдбата на Отечеството?

– Напоследък с теб не може да се говори сериозно! Накрая ще се скараме – предупреждавам го.

– Няма да се скараме – успокоява ме той. – Няма вече за какво да се скараме. Ти се измъкваш. Ако успееш да се измъкнеш. Ако не те очистят още преди границата. А как ще понесеш раздялата с пианистката Ана Божилова?

– Не знаеш ли? Докторът Венедиков иска да се жени за нея.

Гаврата се опитва да ме утеши:

– Не се измъчвай! Тя не те заслужава, повярвай ми!

– Истината е, че аз не я заслужавам...

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух