напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 14


Наближава Нова година. Хората по улиците бързат намусено. Празничното настроение се скрие под маските. Бъчвите пред ресторантите са заобиколени от мълчаливи мъже с дамаджани. Продавачите на дрянови пръчки се оглеждат плахо. И уличната търговия е забранена. Хората се готвят да посрещнат Нова година. Коледните празници ще празнуват в разрез с официалния календар, който не отчита християнските празници. Тези празници са празнувани в продължение на векове. Респектирали са дори турските ни окупатори. А нашите величия просто ги зачеркнаха и прекръстиха по съветски образец дядо Коледа в дядо Мраз. Новогодишните елхи във витрините са хилави, поставени сякаш нарочно накриво. На върха вместо звезди стърчат петолъчки. Украсата е бедна, направена без мерак. Изчезнаха магазинчетата, в които можеше да се купят гирлянди, свещички и лъскави топки. Под търговската палата се откри държавен магазин за облекло и текстил. Гражданите разглеждат потресено изложената „пролетарска мода“, произведена в държавни предприятия. Вкусът и качеството отговарят на новите държавни ресторанти, които предлагат неучтиво обслужване и безвкусни ястия. Скучни афиши обещават „весело прекарване“ по държавните заведения. Сега всичко е държавно. На „Графа“ се появи първата неонова реклама на държавната заложна къща (а доскоро ни втълпяваха, че неонът бил белег на капиталистическия град, че рекламата била подобно на религията „опиум за народа“). На „Стамболийски“ се откри държавна баничарница, наречена „Закусочная“. В партийния орган излезе статия, обвиняваща индиректно светите братя Кирил и Методи в плагиатство. Преписали кирилицата от някакъв руски монах.

Новият ми план е да минем през границата на връх Нова година. Предполагаме, че тогава бдителността ще бъде по-слаба. Керимидчиев настоява да отложим „поне със седмица“. Имал важни дела да урежда. Но аз не искам и да чуя за отлагане. Всяко отлагане би довело до нови съображения.

Влизам в „Казака“, но на вратата киселият дъх ме спира. Ще ми се да се обърна и да изляза, но Мишока вече ме е хванал за ръката. Води ме на неговата маса до тезгяха. На отсрещната маса е седнала Пенка, този път без „Само аз имам това стихотворение“. Обръщам сто грама и искам да платя, но Мишока настоява да почерпи. Прегръща ме окуражително, сякаш се досеща за рискованото начинание, което ми предстои.

На улицата чувам един познат глас:

– Стоименов Николай!

Обръщам се. Зад мен върви следователят Григоров. Усмивка на хитро дете.

– Живо-здраво! Виждам, че сме в настроение.

Хващам дявола под ръка, провокиран от близостта му:

– Елате да се почерпим!

Той няма нищо против. Влизам с него отново в „Казака“.

– Тук съм у дома. Харесва ли ви? Сред народа. Особено харесвам киселия дъх. Мазния под. Слабата крушка.

Ако можеше да чете мислите ми! Ако научеше за плановете ми! Не би се поколебал да ми сложи белезници. Кратка справка за следващите десет години.

– Две мастики!

– Не пиете ли коняк? – чуди се Григоров.

– И това знаете!

– Усеща се.

Мишока донася мастиките. Пита заинтригувано:

– Господинът от бранша ли е?

– От кой бранш? – пита следователят. Ситуацията го забавлява. Мишока сконфузено:

– Помислих, че сте... Извинете.

Изведнъж ми се прищява да се пошегувам с кръчмаря:

– Господинът е бившият собственик на фабриките за бонбони „Флора“.

– А-а, „Флора“! – просиява Мишока и сяда при нас. Смуче с наслада въображаемото шоколадово бонбонче, което също е изчезнало заедно с лавките. – Приятно ми е да се запозная!

Следователят Григоров скимти от удоволствие. Мишока не подозира, че е в устата на лъва.

– Тези бездарници! Не разбират нищо от икономика. Не могат! Не ни остава нищо друго освен да си налягаме парцалите и да чакаме американците да се сетят за нас. Но май са ни отписали окончателно.

– Ще се сетят! Ще се сетят! Имайте малко търпение – окуражава го следователят Григоров, показвайки чувство за хумор.

– Мислите ли, че ми е лесно? Скоро ще бъда принуден да работя като келнер. Не! Ще имат да вземат! Предпочитам да се обеся пред Народното събрание!

Мишока се чуди, че ми става смешно. Не разбира какво смешно е казал. Следователят Григоров не се смее вече. Очевидно прекалих с шегата си. Моля Мишока да ни остави сами. Следователят изчаква кръчмаря да се отдалечи:

– Не сте чак такъв, какъвто искате да се изкарате.

– А вие? Вие считате ли се за добър човек?

– Битието определя съзнанието, нали така?

– Ще рече, никой не се ражда като „добър човек“! Наздраве!

Григоров отпива глътчица. Поглежда часовника си:

– Не искам да изпускам влака си. Командирован съм в Пловдив. До скоро.

– Приятен път!

И отново усещам неговата влажна мека ръка. Ръчичка. Но свита в юмрук, тази мека ръчичка може да разцепи с един удар и най-твърдата глава.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух