напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 15


Стоя пред входната врата. Звъня. Появява се възрастен господин в халат. Благородно измъчено лице. Пита със студена учтивост:

– Какво обича младият господин?

– Търся госпожа Серафимова.

Без да ме изпуска от очи, мъжът се обръща, вика през рамо:

– Юличка!

Сега се досещам: съпругът! Приликата с портрета на стената е далечна. Годините, прекарани по лагерите, са сбръчкали стария дипломат. Юлия Серафимова се появява в познатия ми японски пеньоар. Възкликва зарадвано. Същевременно ми хвърля многозначителен поглед:

– Господин Стоименов! Най-после да ви видя! – И към съпруга си: – Господин Стоименов е бивш собственик на аптека. Достави ми някои от лекарствата, миличък, които ти изпращах.

С тази лъжа тя ми поверява ролята на „доставчик“. Съпругът ме наблюдава внимателно. Досеща се какъв вид доставчик съм. Чувствам се като попаднал гол на улицата.

– Но влезте, влезте! – кани ме Юлия Серафимова и ми се усмихва съучастнически. – У нас е малко разхвърляно. Можете да си представите каква радостна бъркотия настъпи в нашия живот след неочакваното освобождаване на съпруга ми!

В стаята мирише все така на лак за нокти и розова вода. Господин Серафимов сяда насреща ми. Следва банален разговор за необикновено топлото време. Една болка в гърба го превива за секунди.

– Извинете... В първите две години трябваше да живеем в землянки.

– Яли са корени и буболечки – добавя погнусена Юлия.

Постоявам. Съжалявам искрено, че неотложна работа ме принуждава да се сбогувам. Господин Серафимов ме изпраща до вратата. Казва спокойно, без да ме изпуска от очи:

– От медикаментите, млади момко, повече нямаме нужда. Благодаря ви.

Минавам като пребито куче през запустялата градина. Бързам да се отдалеча.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух