напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 16


Моят приятел Гаврата е в окаян вид. Лицето измършавяло. Очите примигват. Дрехите измачкани, като че ли се е борил с някого.

– Старецът ми откача.

– Откача? – не разбирам. – Какво значи „откача“?

– Ще ти покажа какво значи „откача“. – И ме води през антрето. Откъм хола се чуват крясъци:

– А-а-а-аааа!... Наааа-пред!... Ура-а-а-а-а-а-а...!

Гаврата хваща бравата. Ръката му сякаш няма сили да я натисне.

– Нервите.

Блъскам го настрана. Отварям вратата. По средата на хола е застанал генерал-полковникът Кубрат Коев. Едната ръка подпряна на масата, другата жестикулира, сякаш пъди от себе си рояк оси. Ордените, получени от Негово величество, дрънкат на гърдите му. Разчорлената му глава, високо вдигната, трепери от напрежение. Очите вперени в бойното поле. Миризма на пот и урина. Гаврата сякаш показва животно в клетка:

– От вчера е така.

Преминаваме безшумно в спалнята. Моят приятел се отпуска на леглото. Разтрива слепоочията си:

– Звъних в психиатрията. Ще дойдат да го вземат. Откакто го уволниха, залиня. Беше много амбициозен. Обичаше да командва. Обичаше хубавите жени. Обичаше веселието. Царят го ценеше заради остроумието и честността му. Накрая водеше дивизия в окупационния корпус. След войната го уволниха. Без всякакво обяснение. За малко да го забъркат в конспирацията на „неутралните офицери“. Стопи се като свещ. Умориха го тия типове! До лудницата го докараха!

Генералът в хола води последното си сражение. Команди. Заповеди. Продължителното „ура“ му коства последните резерви. Млъква. Хълца, сякаш се мъчи да повърне. На улицата бръмчи мотор. Колата спира. Някой вика нещо. В стаята е задушно. Отварям прозореца. Пред къщата е спряла линейка. На калника се обляга шофьорът и пуши. Кубетата на „Александър Невски“ блестят като пожарникарски шлемове. Защо ли ми напомнят тези шлемове молитвата, която казвахме като първолачета преди започване на занятията: Отче наш, ти, който си на небето, да се свети името ти, да бъде волята ти, да дойде царството ти, както на небето, така и на земята. Хляба, който ни го даваш всеки ден, дай ни го и днес... Но хлябът за душата, Отче, не ни го даваш. Хлябът е корав, мухлясал от влагата в нашите подземия. Слаби сме. Грозни сме. Грохнали сме. Изчерпани от смисъл. Как сега да се опрем на теб? На най-Безразличния...

Звъни се. Гаврата отива да отвори. В хола се разнасят стъпки. Гласове спорят приглушено. Генералът крещи:

– Не-е-е... Не искам! Патрул! Карау-ул! Защо спи караулът? Не-е-е...

Гласът му се къса като картон. Събарят се столове. Някой притичва край вратата. Блъска се в бюфета. Псува на майка.

– Карау-у-ул! Къде е този... разводачът!... Не-е-ееее-еее!...

В промеждутъците шепот. Постепенно гласът на генерала замира. Чувам го в стълбището да се моли:

– Моля! Момчета, по-кротко...

Шофьорът пред калника хвърля угарката. Пали мотора. От входа на кооперацията излизат четирима мъже в бели престилки. Носят генерала като счупен манекен: двама за ръцете, двама за краката. Мятат го в линейката. Трима от тях се мушкат подире му. Четвъртият сяда при шофьора. Линейката потегля, пръскайки парчета разкалян сняг. Едва сега се показва Гаврата, който е стоял през цялото време скрит зад вратата на входа. Група любопитни съседи зяпат на отсрещния тротоар.

Разрошеното беловласо лице на генерала остава да трепти в съзнанието ми като отразено в кладенец. Напомня една от последните снимки на Алберт Айнщайн.

Гаврата влиза. Въздиша облекчено:

– Животът продължава! Еврика! – И се оглежда: – Ще продам всичко излишно. Ще се свия в тази стая. Хола ще дам под наем.

Говори, сякаш вече е погребал баща си.

На улицата слънцето ме ослепява. Имам чувството, че съм прекарал деня в изба.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух