напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 18


Бях се зарекъл да не стъпвам повече в този „музей“, но сега решавам да видя пианистката Ана Божилова. „За последен път“. „Последно сбогом“. Не търся оправдание за непоследователността си. Моето появяване със сигурност ще бъде ни в клин, ни в ръкав. Във всеки случай ще бъде унизително. Но какво от това? На фона на всеобщата унизеност няма да остави трайно впечатление.

Пианистката Ана Божилова тъкмо се готвела да репетира. Обяснявам й, че случайно съм бил наблизо. Тя едва ли ми повярва. Слуша разсеяно. Вече съжалявам, че съм дошъл. Съобщавам, че на другия ден заминавам за провинцията. Не й направи особено впечатление. Лъжа, че съм назначен в Родопите. Като недипломиран инженер щял съм да работя в проектантско ателие. Тя не се усмихва нито веднъж. Извинявам се за безпокойството. Тя: „нищо, нищо“. Подава ръка. Гледа ме разсеяно. Прегръщам я „приятелски“. Тя не се отдръпва. Целувам я леко по устните. Тя го понася, но без да отвърне. Извинявам се още веднъж:

– Съжалявам. Не можах да се сдържа. – И тръгвам, ядосан на себе си, че накрая намерих да кажа най-тъпото.

На улицата пред входа се сблъсквам с доктора Венедиков. Купил букет рози. Радва се да ме види. Намира, че добре съм изглеждал.

– И ти изглеждаш добре. – казвам. – Букет цветя винаги освежава физономията. Ана е горе. Розите са любимите й цветя. – И в следващия миг се мразя за тези намеци, които само доказват необузданата ми ревност. Докторът сигурно ще й разкаже за моето поведение. Но какво от това? Какво значение има сега мнението на хора, които от утре ще изчезнат завинаги от полезрението ми...

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух