напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 19


Последна вечер. Бабчето е сготвила гювеч. Моят старец слага на гърдите си салфетката и се прекръства. Всичко сега е последно и мило, сякаш го забелязвам за първи път. Твърдя, че ще прекарам Новата година на Мальовица при Заека и жена му, домакините на хижата. Често им бях в миналото гост. Влачели сме заедно цимент до Страшното езеро, където построихме навес. Целувам бабчето за лека нощ и се затварям в стаята си.

Лежа в леглото със затаен дъх. Искам да запазя всички усещания на този момент. Миризмата на сапун за пране и на чисто бельо. Блясъка на медените дръжки на гардероба, които нощем светят като очи на бухал. Тихото пращене на огъня в стенната печка. Приятната топлина на стаята ме унася. Защо напускам всичко това? Какво търся? На другата вечер ще сме излезли с адвокатът Керимидчиев в гората, на път за границата. Наесен ще се запиша в Парижката политехника. Ще се дипломирам. Ще видя Лувъра. Ще видя познатите от репродукции картини на Греко, Гоя, Дюрер, Домие, ще стоя пред „Салът на Медуза“. Удавниците са се вкопчили в гредите. Ето я главата на стария генерал Кубрат Коев, мокра, разчорлена. Протяга ръце. Гласът му клокочи. Крещи „кара-у-ул!... карау-у-ул!“ Моят приятел Гаврата плува невъзмутимо „бруст“. Краката му са необикновено дълги, с жабешки плавници. Адвокатът Керимидчиев е затънал до гуша. Дясната му ръка стърчи над водата с предупредително издигнат показалец: „Комунизмът е болест на мисленето, господа!“ До него триъгълната физиономия на хирурга Венедиков, раздава над водата с бързи, ловки движения картите. „Двоен блинт!“ Бронзовият бюст на Волтер плува като тапа. В далечината се мержелее крайбрежна ивица. Греба с последни сили. Водата е гъста като оризена каша. Ивицата расте. Приближава се бързо. На брега импозантната фигура на издателя Бисеров. Това е наистина издателят Бисеров! Хваща ме приятелски за ръка. Помага ми да изляза от водата. Очаквал моето пристигане. „Сега сте свободен човек, млади господине!“ Свободен. Освободен от? Радостта ми се страхува. „Гласът на Америка“ ще съобщи: „Още един патриот, напуснал родината си!“ Вървим по широка аутострада. Пареща жажда ме измъчва. Искам глътка вода. Или по-добре чашка коняк. Питам къде мога да намеря чашка коняк. Но издателят Бисеров е изчезнал. Встрани от шосето откривам малка къщичка. Сигурен съм, че там сервират чашка коняк. Влизам. Една ръка ме хваща за рамото: „Живо-здраво! Стоименов Николай! Вие май сте нещо в настроение, а?“ Настръхвам. Следователят Григоров се хили. Усмивката на хитро дете. До него Мишока, яхнал огромна бъчва. Хленчи: „Американците! Къде се загубиха тези американци?“ Хуквам навън. Ето ги телените мрежи! Още не съм оттатък! Още съм в кафеза! Издателят Бисеров ми маха от другата страна с ръка. Чупя с ръце бодливата тел. Пръстите ми кървят. Навярно сънувам. Издателят Бисеров се усмихва с кехлибарения цигарлък „ала Едраг Уолес“ между зъбите. Защо не помогне?! За Бога, помогнете ми! Издателят Бисеров се навежда през бодливата тел. Очите му са без зеници. Крещя, но не чувам гласа си. Издателят Бисеров ме прегръща. Целува ме в устата! Отвратително! Обратен ли е издателят Бисеров? Оставете ме! Бабчето е възхитена: „Колко си почернял на Страшното езеро, миличък!“ То е дълбоко и леденостудено, казвам. Но това вече не е бабчето. Това е пианистката Ана Божилова. Свири „Лунната“. Концертира съвършено гола на подума в зала „България“. Прекъсва се. Кимва ми натъжено. Съжалява ли ме? Цялата публика се е обърнала към мен. Предлагам й да влезем в една сладкарница. Пианистката Ана Божилова ме пропъжда с ръка, сякаш съм досадно насекомо. Крещи разярено: „Махни се! Веднага! Не мога да свиря в твое присъствие!“ Но аз искам да присъствам! Ето ме! Скачам на подиума. Ето ме! И удрям пианистката Ана Божилова с всичка сила в лицето. Устните й се подуват. Пианистката Ана Божилова се усмихва: „Запомни! Жена не се бие дори с цвете!“ Публиката ръкопляска френетично...

Изправям се в леглото. Вече се е съмнало. „Жена не се бие дори с цвете!“ Къде бях чувал тези думи? На прозореца врабците надзъртат в топлата стая.

Към обяд се сбогувам със старите. Мисълта за тази сцена ме плашеше от сутринта, но всичко минава гладко. Моят старец е в добро настроение. Пожелаваме си новата година да бъде по-щастлива. Моят старец си пожелава преди всичко синът му да завърши догодина образованието си. Тупа ме окуражително по гърба:

– Хайде! Иди, да се разведриш. От лани не си излизал в планината.

Бабчето ме наблюдава осторожно. Усеща инстинктивно, че нещо не е в ред. Взимам раницата. Нарамвам ските. Тръгвам.

На стълбището срещам дъщерята на портиерката. Пожелаваме си взаимно за новата година всичко най-добро. Твърдя, че ще посрещам с приятели Новата година на Страшното езеро. Тя предполага, че това сигурно щяло да бъде страшно интересно. Обяснявам й, че досега дълбочината на езерото още не е измерена. Докато говоря, се заглеждам в сивите й зеници. Едва сега, когато я срещам за последен път, откривам, че малката Румяна от детството е станала жена. Поглеждам подире й. Съжалявам, че не съм забелязал това по-рано.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух