напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 22


Взимам от Пловдив влака за Пазарджик. На гара Сараньово се прехвърлям на теснолинейката. Във Велинград се качвам в автобуса за село Сърница. На „Превала“, най-високата точка на шосето, кондукторът пита:

– Ще слиза ли някой?

– Аз слизам – и наметвам раницата.

Кондукторът идва при мен:

– Чу ли за вълците?

– Чух.

– Знаеш ли пътя до горското?

– Знам го.

Автобусът спира. Слизам. Автобусът продължава. Оставам сам на заснежения път. Наближава полунощ. Вляво блещукат прозорците на Горското стопанство. Отсега нататък трябва да избягвам среща с хора. Вървя в пъртината, издълбана от автомобилите. Снежният килим е нагънат като дялан мрамор. Клоните на дърветата скърцат във вятъра. От време на време проверявам под светлината на фенерчето посоката в туристическия компас. Към полунощ наближавам Сърница. Една след друга къщите се очертават като на коледна картичка. Близостта на хора ме ободрява. Не спирам за почивка. Всяка минута сега е ценна. През тази нощ трябва да измина поне половината път до границата. На стотина метра пред селото се отбивам от шосето. Нагазвам в дълбокия сняг. Правя широка дъга около селото. Страхувам се да не ме усетят кучетата. Катеря се по гористия склон. Помагам си с ръце. Прониквам все по-надълбоко в гъстата мрежа от лескови храсти, смрика и борове. Излизам отново на пътя. След четири часа марш почивам край една полянка. Сядам на раницата. Отдъхвам. Пия няколко глътки от термоса. Долу в падината блещукат светлините на селото. Селяните спят, сгушени под чергите. Старите у дома, и те спят. Пианистката Ана Божилова, и тя спи. Излизам отново на шосето. От двете страни гората постепенно оредява. Вървя, вперил очи в тъмното. Завоите следват един след друг. Шосето се спуска надолу. Пълзи отново нагоре. Нагоре-надолу. Нагоре-надолу. Сякаш никога нищо друго не е съществувало освен този път сред тъмнина и студ. Често от шосето се отклоняват странични пътища. Предполагам, че водят до малки затънтени помашки селца. Иска ми се да тръгна по тях, да почукам на нечия врата, да помоля за половин час гостоприемство, само да се стопля и събера сили. Но отминавам. Зная, че моето появяване ще изплаши селяните. Навярно щяха да извикат граничните власти. Вървя, преодолявайки умората на всяка отделна крачка. Пристигнал в Гърция, ще извикам: „херидизмо Еладас!“

Следващия ден прекарвам свит между дърветата. Топлият лъч на слънцето ме приспива. Лягам върху един съборен дънер. Привечер допивам коняка в термоса. Унищожавам останалата храна. Вятърът е спрял. Няколко пухкави облака висят под синия лазур. Един облак прилича на конска глава. Превръща се постепенно в брадва. Залязващото слънце поръбва брадвата с бакърена сърма. Спомням си превзетото възклицание на пианистката Ана Божилова „Бог е експресионист“. Снегът искри. Пред лицето ми се протяга тънко борово клонче, отрупано със сняг. Прилича на заешка лапа. Изваждам пистолета. Разглеждам го. Ново, неупотребявано оръжие. Седем патрона в пълнителя. Сещам се, че днес е петък, последният ден на годината. Поглеждам часовника си. Сега в дома на адвоката Керимидчиев пристигат първите новогодишни гости. Как ли би се държал той, ако беше дошъл с мен? Щеше да ми бъде само в тежест. Навярно вече е подготвил нови сентенции против комунизма. Покерджиите ще търсят отново интензивни усещания в риска да проиграят трудно спечелените си пари. И моят приятел Гаврата ще свири „Мъжът, когото обичам“. А може би ще присъства и пианистката Ана Божилова. Юлия Серафимова ще се появи с освободения си от „трудововъзпитателен лагер“ съпруг. С какво се различавам от тези хора? Тези жалки резоньори! Седят на топло и философстват. Същите тези ръкопляскат по събранията и скандират като маймуни по митингите, за да избегнат главоболията с кварталните отговорници. В къщи насаме пускат вицове за нашите величия и чакат „деня на чудото“. При една реставрация те първи щяха да претендират за привилегии, заслуги и постове.

Все по-трудно напредвам в преспите. Времето се променя. Снежната виелица набира скорост, набива ледени иглички в лицето ми. Прониква през шубата. Вървя напреки през гората. Излизам на едно възвишение. В подножието две светлинки. Едната червена. Навярно застава. Преценявам, че до границата остават два-три километра. Няколко пъстроцветни ракети се издигат на юг. Поглеждам часовника си. Нула часът. Изпивам последната глътка от термоса и продължавам. Краката ми са от лед. Ръкавиците от камък. Вървя като във водолазен костюм. Катеря се, спъван от пънове, храсти и скали. Силите ме напускат, но не спирам. Ако ме завари утрото по тия места, ще ме заловят. А на изток се развиделява. Вятърът е издухал снега и на места се чернее пръстта. Долу между хълмовете се показват отново осветените прозорци на заставата. Бързам да се отдалеча. Почти тичешком се спускам по един хълм с пистолета в ръка. Очаквам да открия най-сетне проклетата граница. Сам не зная по какво ще я позная. Надявам се нощта да се задържи още малко. Поне още половин час! На билото стърчи едно дърво. Бор или дива круша. Напрягам до болка зрението си, но още е сумрачно. Не, това не е дърво! Това е гранична пирамида! Пламен Ачков твърдеше, че пирамидите не се използвали повече, че границата се охранявала от секретни постове. Нима съм на целта? Още петдесетина крачки и съм „оттатък“! Само няколко крачки ме разделят от Свободата! Пълзя на четири крака напред и същевременно наляво. Решавам да мина границата двайсетина метра встрани от пирамидата. Внимавам при всяка крачка да не стъпя на мина. Търся някакъв знак или бразда, които да бележат граничната линия. По хълмовете откривам още пирамиди. Няма съмнение: това е границата! Границата на кафеза! Спирам. Родните планини са също тъй бели и мълчаливи, както планините на Гърция. Хередизмо Еладас! Искам да продължа, но изведнъж откривам на десетина метра... човек! Не, това не е плод на разстроените ми нерви! Пред мен седи в снега човек! Наметнат в бял халат. Отдалеч прилича на затрупан от снега камък. Под халата му се подава приклад. Седи неподвижно, с лице към южната ни съседка. Зареждам безшумно пистолета, отварям предпазителя. Прицелвам се. Жал ми е за този нещастник. Но нима имам сега друг изход? За какво съм взел оръжието, ако не за такъв случай? Един изстрел, и той ще се търкулне като повален дънер. „Хора сме“, бе казал моят приятел Гаврата. Но ако беше сега на моето място, нямаше да се поколебае да застреля този нещастник. Не! Трябва да се измисли нещо! Трябва поне да опитам. Лежа в снега с насочен пистолет, разяден от двоумения. Този граничар ще се отърве от себе си, но аз, ако го убия, ще трябва да сънувам до края на живота си това убийство. Граничарят се раздвижва, обръща се бавно. Все още не е късно. Сега! Ще го улуча. Той е така близо! И пътят за Гърция, за свободата, е открит. Хередизмо Еладас! Граничарят ме открива, подскача като ужилен и веднага притихва, забелязал насочения пистолет. Гледаме се така близо минута. Изправям се:

– Стой така, момче! Ще те заобиколя и ще мина. – Не мога да позная гласа си, сякаш някой друг изрича заканата. Войничето мълчи.

– Ако се поместиш, ще те убия! – предупреждавам го и правя няколко крачки напред. Войникът ме проследява с глава. Сега обърща бавно и раменете си.

– Не мърдай, глупако! Ще стрелям! – и се прицелвам. Но не стрелям.

Войникът се изправя. Хваща автомата си. Щраква затвора. Смее се нервно:

– Празен ли е? Хайде, хвърляй патлака! И вдигни ръцете!

Късно. Хвърлям в нозете му пистолета и вдигам ръце. Граничарят се приближава внимателно, навежда се, без да ме изпуска от очи, взима пистолета, вдига го над главата си и стреля. Вече е светло. Виждам на лицето му изумлението. Изстрелът раздира ранното утро. В далечината започват да лаят кучета. Сега ще ме арестуват, минава ми през ума, но тази мисъл не ражда никакви усещания. Съвсем близо до мен се мярка младоликото лице на войничето. Носът и бузите покрити с лунички. Лай на кучета.

– Хайде, води ме, че измръзнах!

Той ми сочи с дулото на автомата пътя надолу.

– Свали тази играчка! Няма да избягам! – казвам, но той не ми вярва.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух