напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 23


Стени от цимент. Две дъски за легло. Завивки няма. Прозорецът е без стъкло. Вятър духа снега навътре – на пода се е образувала малка пряспа. Осветление също няма. В ъгъла до масивната дървена врата е поставена чугунена кофа. Клозетът. Килията е дълга две крачки. Широка крачка и половина. Таванът е на педя от главата ми. За да се стопля, крача две крачки напред. Кръгом. Две крачки назад. Така до прималяване. В паузите стоя пред решетката. Четири отвесни и три хоризонтални железни пръчки. Дванайсет квадратчета, през които виждам тухления зид, който огражда милиционерското управление. Оттатък зида се показва част от покрива на отсрещната къща. Снегът е увиснал от стрехата като каймак. На комина се трупат врабци, почернели от саждите. Греят на топлия дим измръзналите си телца. Не са ли те същите врабци, които надзъртаха в стаята ми? Същите са! Познавам ги! Проследили са ме чак до тук, моите добри ангелчета-врабчета. Димът навярно идва от малко копторче. Рошави сънливи дечурлига пекат картофени резанки и се карат кой да докопа най-хрускавата. Стоя така, заковал поглед в комина. Не мисля. Някакво приятно вцепенение е консервирало мозъка ми. Не съжалявам за нищо. Не желая нищо. Не се надявам на нищо. Не укорявам никого. Понякога се мяркат някакви образчета, шаренички, прашни фигурки във вехтошарски дюкян. Виждам ги от птичи поглед. Там долу виждам моите старци. Виждам пианистката Ана Божилова. И моят приятел Гаврата е там. И мошеникът Пламен Ачков. И словоустият адвокат Керимидчиев. И войничето с луничките. И офицерът от заставата, който ме разпита. Появяват се. Изчезват, за да отстъпят отново на комина с измръзналите врабци.

Изследвам драсканиците по стените и вратата. С молив, писалка или просто с нож са оставени имена, букви, цифри, „Георги Дойнов от с. Вълево прекара тук от 20.05 до 10.6.1949 г.“, или: „Лежах десет дена за тоя що духа!“ Подписът не се чете. Върху една от дъските самопризнанието: „Заклах на комшията свинята. Цането.“ Десет чертички. Такива чертички има навсякъде. Аз също си отбелязвам дните с парченце графит, което намерих в хастара на шубата си.

Сутрин към десет щраква резето. Влиза старшият. Сух мустакат човек със сплеснат нос. Прегръщам чугунената кофа. Изнасям кофата в двора на бунището. Старшият, наметнал небрежно автомата на гръб, се влачи подире ми. Времето е слънчево. Протягам схванатите си кокали. Прося цигара. Старшията ме гледа изпод вежди. Обръща се с гръб към караулното. Пъхва под мустаците една цигара. Запалва. Подава ми я скришом. Правилникът не позволява, но от него да мине.

– Снегът се топи, а идва Коледа! – казвам.

Той не отвръща. Правилникът не позволява да се говори с арестантите. Във воднистите му очи, две елипси, поставени отвесно, прочитам въпроса: „ А ти, да те пита човек, що си сторил, та си по Коледа при нас?“

– Не съм убил. Не съм крал – казвам. „Вярвам ти“ – чета в очите му. Мустаците му трепват:

– Не приказвай!

Изсмуквам угарката до край. Тръгваме към чешмата. Трима милиционери пред караулното спорят за нещо. Единият от тях точи вода в стомна. Забелязва ме. Чуди се, че се усмихвам. Приближава се. Юмрукът му се стоварва с мощна сила в лицето ми. Падам заднешком.

– Ти какво се хилиш, бе?! Не знаеш ли, къде се намираш?!

– Сега знам – казвам и се изправям. Избърсвам бликналата кръв от устата. И пак се усмихвам, въпреки опасността да ме удари повторно.

– Остави го! – защищава ме старшият.

Започвам да се мия. Мия се бавно и без желание. Водата е ледена. Усещам как се подуват устните ми. Протакам. Не ми се ще да се върна в килията. Измивам и чугунената кофа. Търкам с пясък, търкам. А слънцето ме топли в гърба. Няколко кокошки кълват в краката ми конския тор.

На вечерта чувам отвъд зида коледари. Прилепил лице в решетката, слухтя:

Ой Коледо, мой Коледо,

яви ми се млада Бога...

 

Песента секва. Хлопва се порта. Някой казва нещо. Сетне гласовете прокънтяват отново в зимната нощ:

 

Ой Коледо, мой Коледо...

 

Свиркам с уста. Сигнализирам, че още ме има. Миг по-късно в килията влиза старшията:

– Свиркане е забранено!

Приближава се. Оглежда ме под жълтата светлина на газената лампа. С висналите мустаци и рошавите вежди ми прилича на дядо Коледа в милиционерска униформа. Подава ми цигара:

– От мен за празника. Между нас...

Подава ми огънче. Трудно ми е да дърпам дима с подутите устни.

– Благодаря.

Старшията се усмихва за първи път:

– Стягай се! Утре ще те дигаме оттук.

– Закъде?

– Не питай. – И добавя зад вратата: – На по-топло.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух