напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 24


Свиквам с полумрака. Откривам в дъното на килията клекнал циганин. Гледа ме с големи виновни очи:

– Цигарка имаш ли, бате?

На гарата в Пазарджик охраняващият ми позволи да купя кутия „Родопи“.

– Първо, аааа!

Зъбите му проблясват. Избира си една по-мека. Помирисва я с респект. Лизва цигарата по дължина с върха на езика си. Подавам му огънче. Дърпа дима дълбоко навътре. Задържа. Издишва бавно. Кашля:

– Ох, благодат!

– Ти какво правиш тук?

– Аз ли? Чакам да ме закарат в старозагорския. Лош човек съм, бате! Не съм посегнал през живота си на чуждо! Но заварих братовчеда с булката и... В каруцата и... Ударих го с теслата и той...

Вратата се отваря. Въвеждат трети човек. Висок, плещест, с безформена широкопола шапка и палто до колене. Говори високопарно:

– Здравейте, унизени и онеправдани! – и приклеква до циганина: – Сарасатовски! Хасан ли си, какъв си?

– Али съм.

– Али Сарасатовски!

Сега открива и мен. Приближава се. Разглежда ме.

– Охо! Интелигентски! С теб ще трябва на „вие“.

Високо чело. Неподходящ едър нос, като че ли поставен по погрешка в това лице. Остра брадичка. Изпод широкополата шапка се подават черни кичури. Липсват само сабята и пищовът. Така съм си представял като дете граф Монте Кристо.

– Евстати Битумски, имам честта – представя се новият с патос. – Анархокомунист!

Грапавите му ръце стискат десницата ми. „Анархокомунист“, мисля си, две негативни думи, събрани в една.

– Това е най-студеното етапно на републиката. – И потрива ръце. – По-лошо от мъртвите Сибирски полета.

– А кое е най-топлото?

– До едно се отопляват под нулата. Хладилници за унизените и онеправданите. Но да не ти говоря какво е през лятото! Турска баня! Смрад! Най-приятно е през октомври и през май.

Мляска. Посяга към ъгъла с жест на човек, запознат с обстановката. Стомната в ъгъла е празна. Скача, тропа на вратата. Вика през дупката:

– Ало! Старши-милиционерски!

Никой не отвръща. Блъска с крак.

В дупката се показва навъсеното лице на дежурния.

– Я напълни стомната, човече! – заповядва Битумски.

– Ще ти дам аз едно „човече „! – ръмжи дежурният. – Ти недей много да командваш! – Отключва вратата. Поема стомната. Битумски поучително:

– Правилникът го изисква. Не може! Трябва да има вода за идеологическия враг.

– Нали си ни стар клиент, знаеш правилниците – и дежурният тръшва вратата. След минута подава пълната стомна. Битумски я вдига над главата си. Пуска струята да тече направо в разтвореното гърло. Мляска. Избърсва си брадата. Подава ми стомната, но аз се гнуся и подавам стомната на циганчето.

– Софиянец ли сте? – пита, подчертавайки иронично вежливата форма.

– Софиянец сме.

– Откъде ви карат?

– От Велинград ни карат.

– От Велинград! Бягство през граница! Това сега е на мода. Оставяте държавните роби да бъхтат! Ние да сме добре и свободни.

– Не е тъй.– възразявам без особено желание да споря.

– Тъй е! Тъй е! – настоява той. – Знам аз! Америка! Жълтите лимузини! Метро Голдуин Майер! – И патетично: – Ние гнием по тези дупки, а вие си плюете на петите. Едно бягство не можете да организирате като хората! Аз знам места по границата, дето цял полк такива като теб безотечественици мога да преведа. – Потупва ме бащински по ръката. – Младежка ти работа! – Ръката му остава на китката ми. Стиска я здраво:

– Много си як бе! – И ме ръчка закачливо в ребрата. – На колко си години?

– На сто и една! – казвам, загубил търпение.

– Е, какво! Сърдитски! Шегуваме се. Имаш „там“ наследство?

Сещам се за адвоката Керимидчиев:

– В Швейцария.

– Наследство в Швейцария! Това вече е повече от сериозно! Късметлийски! – И започва да пее с нежен фалцет:

 

„Когато звездите заблестят...“

 

В дупката на вратата отново се показва дежурният:

– Кой пее?!

– Аз пея! – гордее се Битумски и очаква аплодисменти.

– Тук не се пее! – отсича дежурният.

– Известно ми е! – отсича Битумски, комуто всичко, свързано с арестанското битие, му е повече от известно.

– Тук не е театро!

Битумски вдига отчаяно ръце към небето:

– „Театро“! Казва се „театър“! В театър не се пее. Пее се в операта. Миланската скала! Каварадоси! Ах, какво знаеш ти, Нищожественски!

Дежурният отваря вратата:

– Излизай!

Битумски се прощава с нас, сякаш сме прекарали години заедно и сега го водят на разстрел:

– Сбогом, унизени и неоправдани! Смърт на държавата! Да живее безвластието! Борбата продължава!

Наближава пладне. Колко ли е часът? И в този момент усещам на китката си, че ми липсва часовникът. Отивам на шпионката. Коридорът е празен. Викам дежурния. Една странична врата се отваря. Главата на дежурния се показва:

– Потърпи още малко! Скоро ще изведем и теб!

– Анархокомунистът! Задигна ми часовника!

Дежурния съжалява:

– Транспортът вече замина. Но ще съобщим. Няма да пропадне, не бой се!

За миг подозрението, че дежурният и Битумски „работят“ в комбина. Обират по килиите „унизените и неоправданите“. Али е възхитен:

– Как ти го гепи, а?! Майсторски!

Някъде отдалеко пропищява локомотив. Трепвам. Къде съм попаднал?! За първи път от залавянето си се питам къде съм попаднал. А нали безразличието не търси подслон. У дома е навсякъде и никъде. Приема нещата такива, каквито са. Може би защото нещата са винаги и навсякъде отвратителни...

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух