напред назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]



Глава 25


Младеж с брадясало лице и дълбок белег под дясното око се навежда към мен. Иска „цигарка“. Имам само една. Разделяме я.

– Пуши в ъгъла, да не те види окото на Толбухин!

Заставам в ъгъла, извън зрителното поле на шпионката. Толбухин е старшията на Пловдивското комендантство. Прилича поразително на небезизвестния с огромното си туловище военачалник, който окупира нашата страна, без да сме били със „славянските братя“ във война.

– Ако те види, ще нощуваш под стълбите – предупреждава ме кокалест арестант с остригана глава.

– Какво има под стълбите?

– Железни шкафчета има. Нито да стоиш, нито да седиш. Тапетите са от вода. Караулният не ти дава да мигнеш. Блъска ден и нощ с приклада.

В коридора дрънка звънецът. Знак за постовия на вратата, че водят или извеждат арестант. Звънецът дрънка непрекъснато. Постовият отваря желязната врата. Вратата скърца. Скърцането и дрънкането на звънеца опъват нервите ми до скъсване. Изминали са два месеца в очакване. При всяко звънване се надяваш: най-после! Сега ще те извикат на разпит. Но напразно се надяваш. Започваш да вярваш, че има някаква грешка. Че са те забравили. Напомням на Толбухин за себе си. Моля го да напомни от своя страна на началството за моето съществувание. Той ми пръска за дезинфекция шепа Де-Де-Те в лицето:

– Има по-спешни случаи от твоя! Щом си тук, значи имаме какво да си кажем.

През килията минават тръбите на парното. Топлината е непоносима, но никой не сваля дрехите си. Дрехите са последното, което притежаваш. Въшките населяват косата, веждите, мишниците, размножават се в козината на чатала, забиват се под кожата, смучат, сърбежът не ме оставя да спя.

Тревожа се най-вече за мойте родители. Вече виждам моя старец уволнен от аптечния склад, където бе назначен с толкова мъки. Виждам бабчето, съкрушена, че синът й е попаднал в затвора. Може би щяха да се утешат, ако бях успял да мина границата. Сега провалих окончателно бъдещето си в „най-човечния строй в историята на човечеството“. А какво ли би казала дъщерята на портиерката за залавянето ми? Би казала „типичен дребен буржоа!“ И ето ги отново манифестантите и Румяна всред тях:

– Ве-ка-пе-бе! Ве-ка-пе-бе!

Четвъртит мъж с кантонерска фуражка пита:

– Ти от Редута ли си? Или не си от Редута?

– Нееее! – крещя на ум. – Не съм от Редута! Не съм един от вас!

С тримата си съкилийници почти не говоря. Гладът ни кара да пестим сили. Получаваме дневно два пъти по една тънка супа и парче хляб. След седмица започваш да мислиш единствено за следващата супа. Ако ти се допикае през нощта, пикаеш в паницата си, която на заранта измиваш в клозета. В същата паница ти сервират към десет часа супичката.

До мен пъшка Конският. Ветеринарен лекар, арестуван поради неизвестна и на него причина. Язвата му се е спукала. Но Толбухин го подозира, че се преструва. Вече десети ден Конският отказва да се храни. Заради неговата дажба стана сбиване. Толбухин изпрати остриганата глава и брадатият „под стълбите“. След седмица двамата се появиха. Скелети. Превърнати в „живи пособия за урок по анатомия“, както се пошегува мрачно остриганата глава.

 


напред горе назад Обратно към: [Безразличният][Цветан Марангозов][СЛОВОТО]

 

© Цветан Марангозов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух