напред назад Обратно към: [As sam balgarka i Edna balgarka][Кева Апостолова][СЛОВОТО]



БЪЛГАРКА - 2. ИВАНКА. Ванчето


В градинката. Пред ресторанта. В деветнадесет часа. Довечера. Симпатичен, със сериозни намерения. Същински джентълмен. Ще чака. Мен. Имаме среща...

Имам воля - играя: стегнати крака, прав гръбначен стълб, опънато чело, добър падьом, редовен цикъл, нормални желания, сексуална грамотност. И всичкото това нещо, дето го виждате, пълно отгоре до долу с душа.

Към обяд инстинктът се обади. Чай, филия, домат. Какво че няма нищо друго. Сега ще хапна каквото дал бог. Той е адски мил с мен - предпазва ме от тежки диети. А довечера... Като се срещнем... И като ме заведе..., обожавам ресторантската обстановка...

Лúста с менюто в ръцете ми - най-мъдрото четиво на света, по-мъдро от Библията, от книгите на Толстой и Йовков взети заедно. Чета, чета...После идва чудото на поръчването. Поръчвам, поръчвам... Следват изчакването и ето ти го : поръчаното пристига... Започват бавните хапки, кратките глътки, милите погледи с моя, на фона на ресторантската музика... Най-красивите мигове в живота ми. Всичко това довечера. А сега?...

Разбрахме се, че ще пия чай. Взимам чайника, слагам го под чешмата - ужас. Въртя синьото, после червеното на чешмата, но абсолютен ужас. Не работи. Добре - без чай. Режа филийка, хващам домат - ужас: целият в бели капки химикали. Разбрахме се, че няма вода, затова трия в полата, в пишкир, близвам - ужас. Отварям хладилника, пъхам се по човешки до половината му, търся нечовешки - няма. Само планина лед, виснала застрашително. Трясвам вратата като животно, мятам се на леглото като влечуго и захапвам възглавницата. Смачкана, свита, уплашена възглавница - колко си приличаме в момента с нея. Обръщам я обратно. Заглаждам я. Заглаждам се - горда съм !

Горе главата - ще ям хляб и сол. С очите си съм виждала, че държавни мъже и големи шефове така се прехранват. Щипнат погачата, топнат сол, отрежат лентата. Това ядат. С това се хранят и изглеждат много добре, та аз ли няма.

Какво съм се разхленчила - и отчупвам хляба. А хляб и сол имам!

Я, додето съм обядвала и размишлявала, взело че станало време за срещата. Какво като нямам баня - бързо зъбите, шията, там където трябва между краката... В легена, ми. Какво че е в леген, а не във вана. Ми, нищо! Въртя, въртя чешмата, за да напълня легена - ужас! Въртя, дърпам, удрям - пак ужас, все ужас.

В този момент моят солиден кавалер навярно излиза от своята баня, развързва бавно хавлията, от хавлията му извира пáра и един такъв духовно извисен, се насочва към... към бежавия костюм...

А аз завъртвам и развъртвам чешмата, удрям, дърпам да пусне поне малко вода, но няма, няма вода за мен... И така до деветнадесет часа - часът на срещата!

Никога не сме се разбирали с чешмата. Гумичките й, ръждата й, капките й в самотните ми нощи... А веднъж показа истинската си цел - да ме удави. Бях се върнала от смяна. Щастлива, че под небето си имам подслон, стая. Е, с олющен таван, прогнило дюшеме, мухъл по ъглите, но с чешма. Легнах и веднага заспах или умрях...Аз все така - смесвам спането със умирането и умирането със спането, а напоследък ги объркам с живеенето... Та тогава - сънувах или душата ми бе стигнала до водопад от оня свят... Шуртеше вода. Събудих се нещо като възкръсване и гледам: легенът плува, чайникът плува и аз като тях над водата...Чешмата избила. Как съм спряла нещастието, как съм го изгребвала, аз си знам.

Лошо. Вече е двайсет и един часът. Моят - избръснат, ухаещ на сапун вероятно вече е седнал на маса с лице към входа на ресторанта - чака ме. Чака ме, чака...

А! Моят така, както го чувствам, че мисли за мен, една неделикатна сервитьорка му прекъсва най- нахално мислите и му поднася чиния, пълна със... пълна с...живот!...

Ето, той рязва първата хапка... Вилицата потегля по божествения път от чинията към устата... Устата леко се отваря и поглъща хапката...Вилицата се завръща и кротко полягва на чинията, готова за ново действие... Хапката... Отначало срамежливо, после докрай отпусната, хапката се отдава до самозабрава на единственото си предназначение - да се превърне в човек!...

Полунощ е. Как ми се иска да натопя филийка хляб във вода да поомекне и като сложа отгоре сол - вкусно, вкусно...

Чувам предсмъртните хъркания на тръбите на моята чешма... Не, не съм единствената. На много етажи, в много жилищни блокове, кооперации, къщи, общежития по света има чешми като моята, в стаи като моята. А моята е най-усойната, най-студената, най-влажната, най-мрачната, най-северната, най-нечовешката стая на света.

Не, не съм единствената...Не съм сам-сама...Има толкова много жени - бели, жълти, черни, като мен...

А моят...Гледам - няма го на масата...О, милият, той се е нахранил и тъжно си е тръгнал без мен...

Я?... Я?... Ето го. В ресторанта си е... На дансинга... Дансингът се тресе и той с него...

Тресе се... тресе се... Дано да е заметресение, защото ако не е земетресение, то... тоо.... Оооооо

... Слушам как вятърът се храни с листата на дърветата...

 


напред горе назад Обратно към: [As sam balgarka i Edna balgarka][Кева Апостолова][СЛОВОТО]

© Кева Апостолова. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух