напред назад Обратно към: [As sam balgarka i Edna balgarka][Кева Апостолова][СЛОВОТО]



БЪЛГАРКА - 17. ЗЛАТКА. Злати


Ще скачам. От десетия етаж. Целият квартал се е насъбрал и ври, ври. А той долу с мегафона, вика: " Ако ще говориш, говори от името на човечеството. Ако не можеш от негово име, то поне от името на световната жена говори. Ако и това не можеш, вика, съсредоточи се в проблемите на българката. Изложи ги умно, ясно, интелигентно, без цинизми". Да бе, да го еба, простете, в устата, така ми нарежда: " Ти, вика, си социално животно, само за пари говориш, само се оплакваш, само плюеш България, черногледа си, погледни слънцето, дърветата, мушиците, чуй как вятърът пее, зарадвай се, не псувай, бъди женствена, ти си жена, ти даваш живот, ти си българка, повтаряй след мен - Ти. Си. Българка. Ти. Си. Българка. А българката, Златке, българката е велика работа, сложна работа, космическа." Е нали, викам му, от капката се познава цялата вселена," а той - " Е, дааа, ама каква капка си ти, ти си Златка, наша Златка - едно нищо и половина. Затова спри да приказваш, спри да нападаш - и без това си една кожена торба кокали, спри, че ушите ни ручат, сякаш самолет с терористи кръжи над нас. Излагаш България. Обостряш обстановката. Виеш на умряло. Плашиш чужденците. Пречиш на инвестициите. Ускоряваш стагнацията. Спри, че ще те съдим за държавна измяна."...

Ти ли бе, ушата маймуно. Ти ли бе, кьорчо кьорав, ще ме спираш да си излея за последно сърцето пред света, че свят не ми остана.

(Да си еба, простете, главата проста, че ми се спи с него. Е на - кълна го, а онова... сърцето ми, пламти по него, спи ми се с него, от край време ме се спи с него... Даже може да го плювна отгоре, той ще мисли, че е от омраза, всички ще мислят, че от омраза, а само аз и Господ ще си знаем, че го плювам, ама ми се спи с него, спи и така ще си загина, без да съм изсънувала нещо с него...)

Не виждаш, че съм се наклонила от десетия етаж и че ще скачам, а се сещаш, че ще ти изложа България.

Стъпвам на парапета, подпирам се с едната ръка за стената, другата оставям свободно да ръкомаха.

Драга Българио, ти не ме заобича, ама и аз не можах да те намразя. Как да те мразя, като си по-закъсала и от мене. В училище учих, че имаш четири посоки - Румъния, Югославия, Гърция, Турция и морето, а сега те изпуснах. Че трябваше да те завърти нещо - трябваше, но що не държиш. Що народ изхвърча.

Госпожо Родино, аз исторически преглед няма да ти правя, това го правят телевизорите, ама че си си ебала майката, простете, ебала си я. Евала ти правя. Когато от женския пазар откраднах един картоф и полицията ме подгони, избягах от София до Варна с влак. Заключих се в последния клозет и гледах навън. Красота, чудо, не можах да ти се нагледам. Евала ти правя, голяма путка си, да знаеш!

Господин Отечество, ей, пич такъв, не се отказваш да го вириш, не се отказваш. Ще го вириш я - голям, здрав, едър дух, дух само за вирене. Вири го, пич, само че... аз, братко мой, не мога повече. Че мога - мога, но... не мога. А иначе мога, но... вече не мога. Това в шкембака ми не е колит, а човече. Ако го изчакам да ми ревне - после няма да мога да го. Сърцето няма да ми даде. Себе си мога, но друг не мога. Дадох му водата си. Друго нямам какво да му дам и едва ли някога ще имам. Живот ли ще е да го влача по подлезите, а колегите да му крадат кашончето... Живот ли ще е да се църкам до кръв, а то да пищи от глад... Така че...

Детенце мое, лайнце хубавко, ти, маминото ми, си плуваш... и си мислиш, че си господар на океан. Право си, така е. Плувай, сине, плувай, дъще, в единствения океан без китове и без акули... Водата ми... Водата ми...

 

* * *

 

Няма ме, а ме боли...Тичам пред огледалото - стъкло, само стъкло. Забивам нос в стъклото, забивам пръстите си, ровя из цялото огледало,ровя, ровя, ровя, търся се, търся се, няма ме, а ме боли... Забивам колене, ритам с колене, чакам дълбините в огледалото да се разлюлеят, да оживеят и от там да се покажа аз... Бавя се... Бавя се...

Ела си, тяло мое. Все нямах време да ти кажа, колко ми беше добре в теб...

В началото и аз живях в Господ, после се събудих в теб. Когато се събудих в теб, о, когато се събудих в теб, ти лежеше в ръцете на мама. Мама галеше с шия челото ти, татко галеше с шия косите на мама...Така започна най-познатата ми приказка - приказката на моя живот...

Тяло мое, благодаря ти за изгревите и залезите, които ми показа с очите си... Благодаря ти за музиката на вятъра, която чух с ушите ти...Благодаря ти за мириса на цветята, която усещах с носа ти...Благодаря ти за вкуса на ябълката, която опознах с устата ти... Благодаря ти за чудото на докосването, което обожавах чрез кожата ти... Докосването на реката, на морето, на дъждовните капки, на падащите снежинки...Чудото при допир с камък, допир с кроткия корем на крава, на кобила, на коза, допир с горещите ноздрички на болно куче, с горещите ноздрички на новородено агне, допир с пáрата, която извира от новородено пиле, допир с хладните треви на ливадите, допир с друго човешко тяло...

Благодаря ти за въздуха, който вдишвах и издишвах с теб...Благодаря ти за огъня, за пламъците, с които пътувах по небето, защото небето е път...

Тяло мое, помниш ли щастието ни, когато те къпех? За теб избирах най- мекия сапун, най- меката струя вода, най-нежните движения... Аз, ти, водата и леката пáра - най-съвършеното време в живота ми...

Прости ми, тяло мое, че не успях да те нахраня с най-вкусната храна на света. Че не успях да утолявам жаждата ти с най-скъпите напитки на света. Че не успях да те заведа из цялата Земя...

Помня, о, помня мигновения век, в който двамата с теб усетихме най-важното познание: че сме жена! Помня интимния ни плач и интимния ни смях от това познание! Помня ада и рая от това познание, а в тях ние с теб: жената! Наградата и наказанието! Безсрамното взривяване и сломеното събиране в една страшна самотна точка. Летежът с мъжа, и километричните самотни падания!...

Помя ражданията: ражданията на човешките деца, ражданията на деца от мисли, на деца от думи, на деца от въздишки, на деца от жестове, на деца от песни, на деца, деца, деца, деца от мечтания... Къде отидоха всичките тези наши милиарди деца, които с теб родихме?...

 

* * *

 

Белеят лодките, в които

с похлупени лица ще чезнем в цялото.

Светът ще ни изпрати с жúто.

Ще вият един за друг духът и тялото.

Поспри,о, миг на съвършената раздяла

тъй хубава съм с дух и тяло...

Аз съм предварителният живот. Опознаването. След мен ще дойде истинската, която ще живее истинския живот. Казвам ви го аз Славка. И аз - Грета. И аз - Силвия. И ние - Даниела, Елица, Богдана, Камелия, Афродита, Елисавета, Ана-Мария, Стойка, Надежда, Жени, Теменужка, Василка, Цена, Айше, другого Айше, Цветана, Борислава, Рада, Теодора, Яна, Милена, Параскева, Мартина, Вера, Маргарита, Росица, Биляна, Христина, Калинка, Криси, Боряна... "

 

К Р А Й

 


напред горе назад Обратно към: [As sam balgarka i Edna balgarka][Кева Апостолова][СЛОВОТО]

© Кева Апостолова. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух