напред назад Обратно към: [Непечатани приживе стихотворения][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Всесилните сълзи


Във мъки, в страдания когато подпадам,

когато надежда ме мами всъде

и сила веч нямам аз себе да владам,

та жал ме отчайва и в пропаст веде,

тогава си спомням... мечтайно съзирам

тез сълзи подирни въз жалний му лик:

в душа си спокойно внезапно намирам,

пред очи блещи ми небесен светлик.

Когато безмилно и грубо презиран

от чуждите хора във чуждият край

за мен униженье и срам аз съзирам,

що дух благороден не снася... не трай,

тогава ми нещо притиска гърдите:

усещам, по мене че трепет пълзи;

но в тоя миг, де горко окайвам си дните,

аз виждам тез бистри, сърдечни сълзи!

И мисля, че те са за мене пролени

въз туй достолепно и жално лице,

че има в светът кой да люби пак мене,

че тупа със мойто и друго сърце.

О, сълзи всесилни! Вий, сълзи най-сетни,

потекли горчиво в горчивият час,

и светли кат капка роса на лист цветний,

мен ангели драги, обичам аз вас.

Вий мене хладите, кога съм възпален

от страсти опасни, в кои съм се вплел;

във вас се огледвам кат в извор кристален

и виждам дългът си и моята цел.

Вий дребни сте сълзи, но силно топите

миналите тъжби кат буен поток,

сърце ми сладите, кат' балсам лечите

и мойте – се сливат със вашият ток!

 

1871, август 29

 


напред горе назад Обратно към: [Непечатани приживе стихотворения][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух