|
Обратно към: [Не ще загине][Иван Вазов][СЛОВОТО] УилсонуCe siècle est à la barre, et je suis son témoin
Кат нов Христос оттатък океана издигна ти евангелие ново, отдъхна си земята, с кръв обляна, пред твоето миротворяще слово.
И поздрави светът зората ясна на любовта. И поздрави той века, че край полага на враждата бясна и че човек ще вижда брат в човека.
И ний, за правда дето ляхме кърви, казахме си: „Тоз глас висок не лъже. Изгря денят на правдата!“ – и първи сложихме си победното оръжье.
И правда чакахме – дойде насилье, любов ожидахме – срещна ни злоба безжалостна – каквато не таил е и самий пъкъл своята утроба!
Видяхме – късно! – че на слаб чест няма, ръце без меч – ръце са за верига... Разбрахме – късно! – че реч блага е измама, че писан договор „парче е книга!“*
О, Уилсоне благи! Чуйш ли? Де си? Надви нощта на факел благороден. И твоя глас и пустиня се разнесе, и твоя зов за мир оста безплоден!
Звучеше в твоя зов речта Христова, но той кат нея бе осмян... забравен – не бил готов светът за таз обнова, не бил узрял духът за подвиг славен.
Празнува пак неправда и коварство, венец от лаври носи пак лъжата! Ликува злото: божието царство не иде – то е още в небесата!
И гледам пак море от мъки люти, и плач, и стон из родните предели, гнезда напуснати, тегла нечути на братя, слънчице едвам видели!
А стид? А свян? А съвест человешка – нима са те потребни на юмрука? И тоз мир безподобен? Гавра тежка над разпнатий страдалец тука!
Ужасна бе войната, без пример е в исторьята; но на кръвта й петното не е дотолкоз черно, както чер е тоз срам, навека лепнат по челото.
16 октомври 1919
* Грубото нарушение на солунското примирие.
Обратно към: [Не ще загине][Иван Вазов][СЛОВОТО]
|