Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]

(Цариград след възкръсване на конституцията

През миналия септември гостувах в Цариград.

Намерих турската столица още в опиянението радостта, тя преживяваше, празнуваше медовия месец на конституцията, прогласена на 11 юли. Онова, което първо ме порази, като влазях в града, бяха безчислените червени знамена, що развяваха белия си полумесец по вратите на дюкяните, на държавните учреждения, по трамваите, явление неизвестно там до казаната знаменита дата. Те свидетелствуваха за внезапно пробудения национален дух на един народ, дълго подтискан под чудовищната тирания на Абдул Хамида. И макар чужденец, мене ми ставаше драго, че виждам турският народ да диша в свобода, да тържествува победата си, тъй скъпо добита, тъй внезапно, като по магически начин спечелена.

И на мене се дишаше по-леко в Цариград, друг път тъй негостоприемен и лош за българите. Аз знаех, че шпионите, които следяха всяка стъпка на българина бяха изчезнали и с тях опасенията и страхът от турските полицейски участъци. Още на гарата на Сиркеджискелеси не ме попитаха, както друг път: „Защо идеш? Де ще слезеш? Колко време ще се бавиш тука?“ И по лицата на турските чиновници сякаш имаше едно изражение на благодушие и мекост. Добро чувство като че светеше по лицето на всеки мюсюлманин. Духът на свободата сякаш бе чудотворно преродил това племе, което сега гледаше дружелюбно на мразените до вчера гяури. Щастието прави човека добър и великодушен. Защото действително в тая минута турчинът се чувствуваше щастлив, щастлив от съзнанието, че става свободен, че живее като човек, че влазя в реда на европейските народи. Веротърпимостта и добротата му достигаха до такава степен, щото той присъствуваше, без да се начумери, на неща, които в друго време биха засегнали националното му самолюбие, биха го озверили. Така, гърците, възползували от възцарилата се свобода, прекаляваха с елинските си манифестации, без да извикат строгостта на властта или гневът на населението. По гръцките тютюнджийски дюкяни, по книжарниците, по стените на улиците в Пера висяха картини с патриотическо съдържание: обесването на патриарха Григория в Цариград през въстанието им в 1821 год., битките им с турците през това въстание, геройската гибел на последния византийски император под стените на Цариград при превземането му от Мохамед II и пр. Излезе вестник „Елада“, патриотически лист, който с разпалителни статии изразяваше политическите тежнения на гръцкия елемент в Турско. Гръцкият бяло-син пряпорец гордо се развяваше по балконите на хотелите, държани все от гърци. Даже арменците, нещастните и смазани арменци, намериха възможност да служат тържествена панихида за починалите за свободата арменци, да славословят в публична манифестация своите братя, паднали жертва под ударите на турската тирания. Прокудените им революционери се връщаха, посрещани шумно, от България или от Западна Европа.

Но турците допущаха всичко, сами вече свободни и пълни с омраза против стария режим. За всичко лошо беше виновен стария режим, той беше и тям ненавистен, и повече, отколкото на християнските народи в Турско. Вестниците им без стеснение нападаха „тирана в Илдъз-кьошк“, преобърнал се сега на сянка, безпомощен и нищожен до жалост. Прогонените емигранти се връщаха и посрещаха триумфално; принцовете, затворници доскоро в палатите си, се разхождаха свободно, здрависвани от радостни ръкопляскания на тълпата. Образите на Ниази ефенди и на Енвер бей висяха по улиците за продан и привличаха симпатично любопитството на купове турци, навалени пред героите на освобождението им. В салоните на Пера и Стамбул се даваше безспирно забранената по-преди патриотическа драма „Ватан или Силистра“ и тя произвеждаше възторг. Шумни манифестации почти ежедневно минаваха из Grande rue de Pèra, с пряпорци, на които личаха словата „свобода, братство и равенство“. Спомените от френската революция въодушевяваха духовете. Бяха измислили и пееха вече своята марсилеза, подражание, почти превод, на френската. Турците носеха на гърди младотурският знак от червена и бяла лента. Дворцовата камарила при срутения режим бе унищожена. Едни избягали, други в затвор, повечето заточени на остров Принкипо, между тях и зловещия Мелхаме, познат и нам, бивш турски комисар в София.

В тая атмосфера на упоение и ентусиазъм турците живееха от два месеца насам, забравили миналите национални омрази, готови да заживеят братски с останалите народи на империята. Младотурският комитет регулираше и ръководеше това подигнато настроение на духовете. Направи се доста радушно посрещане на няколкото стотни българи гости, дошли с параход от Варна, и понеже гръцките хотели им затвориха вратите си, турците ги настаниха в едно училище в Стамбул, като им дадоха чисти легла, храна и ги обсипаха с ласки и внимание. Враждебните обноски на гърците, които даже нанесоха побой на някои българи гости, бяха, макар и меко, осъдени от турския печат, който приканваше всички към взаимна обич.

Непоканването нашия дипломатически агент г. Ив. Ст. Гешев на гощавката у великия везир и последвалото окупиране на железницата малко поизстудиха турците, но никой не предполагаше, че събитията ще се развият иначе. Ала и без това симпатиите на турците бягаха повече към гърците. Гърците бяха галените деца, те се братимяха с турците, обещавайки им съюза си против славяните. Грандиозно стана посрещането на една двехилядна депутация, дошла от Атина. В нея фигуруваха видни гръцки граждани, политически мъже, депутати, публицисти, каквито за жалост отсъствуваха у варненските гости, повечето еснаф хора, без име и без значение. Атинските гости си бяха довели и военна музика – музикантите идеха в гръцките си униформи. При шумните им шествия, из улиците, изпъстрени с гръцки знамена,цариградските гърци дойдоха в полуда и викове „Да живее Елада!“ цепеха въздуха.

На 21 септември някои арменци от България, които гостуваха в хотела, дето бях и аз, ме попитаха: истина ли България ще се прогласи царство? Аз категорически отказах това, защото нищо не знаех за подобна мисъл у нас. Но каква беше моята изненада и удивление, когато на следующия ден прочетох кратко съобщение във вестниците, че това е станало него ден в Търново. Внезапно настроението на турците се измени, забележи се враждебност към България. Аз, както и другите българи се почувствувахме веднага неловко, почвата в Цариград ни стана несигурна. Намерението ми да се върна в България през Солун и Македония биде изоставено. Турците се наежиха още повече, когато след няколко дена дойде вест за присъединението на Босна и Херцеговина към Австрия. Пръсна се тъмен слух за предстояща революция, за клане на християните... През нощта, по 11 часа, чух, че многочислен народ се движа с викове и крясъци из улицата. Сутринта узнах, че многохилядна тълпа от турци и гърци ходила да Манифестира пред английското посолство, да изкаже благодарност към английското правителство след получването телеграмата, че сър Едуард Грей осъдил търновския преврат и анексията. Полицията или младотурският комитет попречил на шествието да демонстрира пред българското дипломатическо агентство и да троши прозорците му. Него ден нова многохилядна манифестация, повече от гърци, пак ходи с развети знамена, да поздравлява Англия пред английското посолство. Аз излязох из хотела си и се смесих в навалицата. Човешката река ме повлече. Яростно викане: „Долу българите!“. Сега радостта на гърците беше голяма, че българите бяха обявени за врагове. Печатът, който главно се държи или вдъхновява от гърци, нападна с остър език България, изливаше жупел и жлъч против нея. Неприязънта на турското население се усилваше и от това, че прогласяването България независима и присъединението на Босна и Херцеговина към Австрия бяха събития, които окуражиха затаените привърженици на стария режим.

На 27 септември аз тръгнах за България, която оставих княжество, а намерих царство.

Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]