Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]

(Спомени за Д. К. Попов по случай смъртта му)

Преди една година България оплака загубата на един свой благороден син, Константин Величков, доблестният обществен и държавен мъж, високо талантливият поет и писател.

Вчера закопахме още един от старата плеяда книжовници – Д. К. Попов.

Малко е познат покойният като литератор на новейшето поколение: той се бе подвизавал на книжовното поле по-рано, през 1880–1885 година. Животът после; бе го отклонил към друга посока. И той е почти неизвестен с онова, което има най-голямо значение в неговата обществена деятелност. По дълг на отдавнашна дружба и за осветление духовната личност на покойника, аз взимам перото в тия скръбни минути, да кажа няколко думи за литератора Попов.

Това беше в първите години след Освобождението, аз живеех в Пловдив, тогава столица на Източна Румелия. От София се получаваше вестник „Независимост“ и в тоя вестник ни привлякоха вниманието фейлетоните, подписвани от псевдонима Правов. Съдържанието им се отнасяше до политическите събития и дейци в княжеството. Аз още живо помня впечатлението, що произведоха те у читаещето общество в Пловдив. Тия фейлетони бяха сатирико-хумористически писания, пълни с неизразима духовитост, кипящи от остроумен, непринуден и тънък хумор. Те имаха за прицелна точка главно хората от консервативната партия в България. Ние очаквахме с нетърпение всякой нов брой от вестника, за да четем и се наслаждаваме от Правовите подлистници. Това беше ново нещо в нашата младенческа още литература, нов жанр в нея; неизчерпаем изблик от духовити, весели, живоструйни шеги и надсмивания, рядко саркастически, повечето благодушни; те извикваха приятен смях и доставяха странна естетическа наслада със своята спокойна глумливост и тънко и вярно комическо освещение на делата и хората в София. Те ни откриваха в перспектива един български Неруда, един домашен Пол Луи Курие, ако Правов минеше от тяснопартийната област на по-широка обществена почва. Те и до днес не са надмината, те оставят далеко зад себе си хумора, при все това тъй приятен и жив, на Алека Константинов. Ние бяхме във възторг. Но кой беше авторът на тия перли от остроумие? Кой се криеше под псевдонима Правов? Силно заинтересувани, ние разпитвахме. Най-после каза ни се, че бил П. Висковски, сега покойник. И случайно събрани в една весела младежка дружина, възхитени от Правова, аз бях натоварен да поздравя писмено Висковски, с когото се познавах, като създател на българския фейлетон. Висковски ми писа: „Не мога да приема чужди лаври, предадох писмото на оня, който ги заслужава – на г. Д. К. Попов.“

Превратът с пълномощията в княжеството, извършен от княза Александра, като даде тържество на консервативната партия, прокуди в Пловдив, заедно с Петка Каравелов и Петка Славейков, и Попова.

Ние окръжихме талантливия фейлетонист с внимание. Насърчен от нас, той продължи фейлетоните си в „Независимост“, също пренесена от София. Но странно. Случи се едно непонятно нещо: новите – пловдивските фейлетони – не обладаваха вече хумора и силата на софийските. Прежният Правов беше неузнаваем. Те ни оставяха студени. Изместен от предишната си среда, турен в нови, неблагоприятни негли условия за работа, или пък изчерпал се вече – кой знай що, – но той не беше първият. Той разбра това и млъкна.

Но впечатлението от софийските фейлетони беше у нас неизличимо. Попов все продължаваше да бъде единствения и непостигнат хуморист у нас.

Д. К. Попов беше поет. Той обладаваше при тънък поетически вкус и добра техника. Но той предпочиташе повече да превожда стихотворения от английски и твърде малко оригинални стихотворения ни даде. Но затова преводите му са хубави, те са ценен вклад в нашата поезия. Когато се основа списанието „Наука“ в Пловдив, по моя покана той даде за това списание първия си превод „Прощаването на Чайлд Xаролда“, от Байрона. Аз сега отварям „Наука“ и го препрочитам пак със същата услада. О, колко мило, колко гладко се лее тоя стих! Позволявам си да приведа тука няколко куплета:

Прощавай, сбогом, бащин край,

          води те скриват веч:

с вълните вятър си играй,

          рибар пей там далеч.

Към запад плувам аз, де Феб

          веч скрива саойта мощ;

о, сбогом, слънце, и на теб,

          край родний – лека нощ!

Мой старий замък вече пуст

          и бурен ще го скрий,

и кучето ми в къщний пруст

          унило ще завий.

.....................................

Цепи, корабе, тез води,

          усилвай твоя бяг,

където щеш ме изведи,

          сал не на родний бряг.

Привет сърдечен, о вълни,

          докле съм с вази йощ,

привет, далечни планини!

          Край родний, лека нощ!

Много подобни бисери от английската и други литератури ни остави покойният. На последне време той захвна превождането на Байроновата поема „Дон Жуан“. Но смъртта тури точка на тоя му труд още след първата глава.

Попов преди няколко години събра и издаде в отделна книжка всичките си преводни стихотворения. Само за тях той ще запази почетно място в историята на нашата поезия.

Той умря в силата на мъжка възраст, син на Калофер както и Ботев, роден в полите на величествената Стара планина; смъртта грабна нечаяно от средата ни прелестният някогашен хуморист, тънко чувствуващият и пластичният певец, без да има време при заник на живота си да каже:

Привет, далечни планини,

          край роден, лека нощ!

Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]