Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Тежки стъпки се раздадоха по стълбите извън. Оня, който се качуваше, вървеше тъй силно и лудешки, щото цялото дървено здание се търсеше. Това прекрати възторжените прегръщания на двамата.

Бойчо се ослуша и каза:

- Тая хала е докторът.

Рада се изправи до прозореца и си наблегна до стъклото загорещеното лице, като да скрие вълненията си. Докторът се втурна в стаята бурно, както всякога.

- Четете - каза той, като подаде една брошура на Огнянова. - Огън, огън, братко! Огън. Да полудееш!. Да целуна златната ръчица, дето е написала това!

Огнянов разгърна брошурата. Тя беше издание на емиграцията в Румъния. Както повечето подобни книги, и тая беше доста посредствено произведение, натъпкано с патриотически и изтрити фрази, с блудкава риторика, с отчаяни възклицания и ругателства против турците. Но именно затова и възбуждаше ентусиазма на жъдните за ново слово души в България. По жалкото състояние на листата й, oваляни, смачкани, почти изгнили от хващане, явно беше, че тя бе минала през стотини ръце и нахранила хиляди души с огнена пища.

Соколов беше като пиян от прочита й. Сам Огнянов, литературно по-развит от Соколова, беше очарован и не можеше да оттръгне очите си от книгата. Докторът със завист гледаше на него и нетърпеливо я грабна от ръцете му.

- Чакай, чакай аз да ти чета! - извика той и захвана да чете с висок глас, като се разпаляше повече; сечеше с лява ръка въздуха, тропаше с краката при всяка силна фраза и стреляше с мълниени погледи Бойча и Рада, в душите на които одевешните сладостни вълнения се заместиха с войнствения възторг на Соколова. Стаята и цялото училище дори гърмеше от гласа му, които достигна до октава. Когато изчете повечето от брошурата и достигна до дългото стихотворение, което я завършваше, той престана, трепетен и залян с пот, и се обърна към Огнянова:

- Огън, огън, братко!. На, ти чети това. уморих се. Не, дай сам, ти четеш песни като поп Ставри "отче наш", ще ми изхабиш впечатлението. Вземи ти, Радке!

- Вземи, Радке, ти добре декламираш! - каза Огнянов.

Девойката зачете.

Стихотворението, както и прозата на брошурата, се отличаваше с много воден патос, възклицания и бездарност, но Радка го чете с умение и чувство. Звънливият й треперлив глас придаваше на всеки стих изкуствен живот и сила.

Докторът гълташе всяка дума и силно тропаше по пода. На най интересното място вратата се бутна, без да се потропа, и клисарката бабичка влезна.

- Викате ли ме? - попита тя.

Докторът я изгледа свирепо, тласна я в гърба, без да й продума, ритна вратата силно и я заключи зад нея. Бедната бабичка, която живееше отдолу, слезна попарена и поръча долу на децата клисарски да мълчат, че даскалицата дава урок на даскала и на доктора.

Току що излезна бабичката, вратата пак се почука или по-добре натисна силно.

- Кой дявол иде пак? - изкрещя докторът отчаяно. - Чакай да го хвърля из прозореца! - И той отвори вратата.

Влезе едно момиченце с писмо в ръката.

- Кому носиш това? - попита той грубо. Момиченцето пристъпи към Рада и й даде писмото. Рада прегледа надписа, който й беше непознат, позачудено отвори писмото и захвана да чете.

Бойчо се беше спрял учуден и я гледаше. Той забележи, че румени петна заиграха по лицето й и най-после усмивка се изобрази по него.

- Какво е? - попита Бойчо.

- Писмо. Нà, чети!

Бойчо взе писмото.

То беше любовно писмо от Мердевенджиева.

Бойчо се изсмя яката.

- Ах, този Мердевенджиев! Сега той е мой съперник, Радо, по-страшен още. Аз се чудя тая куфа глава как е могла да изкове и такова писмо. Трябва да видим в писмовника от колко места е скърпено.

Рада съдра писмото, като се смееше.

- Защо го скъса? Отговори му! - й каза Соколов.

- Как да му отговоря?

- Пиши му: "Оооо сладкогласнейший славею! Оооо музикословеснейшая патко! Оооо нежносърдечний папуняко! Имах високата чест, днес, часа на шест" - продължаваше Соколов, като погледна часовника, после прибави към Бойча: - Видиш ли, че тоя хаплю е страшно подло човече? Видиш ли гнусно интригантче? Шпионин, а? Моят комплимент! Чувай, ти като идеш днес на училището, хракни, та го заплюй. На твое място и плесница бих му ударил.

- Глупец, зарежи го!

- Не, не, подлеците не стига да ги презираш, трябва да ги накажеш. Ти го остави на мене! - каза докторът заканително.

- Що ти трябва! В рядка кал камък не хвърляй, ще те опръска.

- Ах! Чакай! - извика докторът и се хвана за челото, като да задържи някаква мисъл, която му хрумна.

- Какво?

- Едно нещо! Чакай! - И той се изсмя яката.

Огнянов го гледаше въпросително.

- Нищо, нищо. Сбогом. Па утре не забравяй: на Силистра йолу!

- Пак ли? Какви са тия сарданапалщини, джанъм?

- Ще се видим пак, сбогом! - И докторът излезе бързешката.

Той отиде у тях си, написа на Мердевенджиева с почерк, приличен на женски, следните думи:

"Благодаря. Писмено не намирам за добре. Очаквам Ви довечера в бабината Якимчина градина. Вратичката ще бъде отворена. - Ах! Ах!

28 септемврий 1875.

Вам известната."

Псалтът се показа точен на любовното приглашение. Но вместо Рада него го посрещна със страшен рев Клеопатра, която Соколов беше довел и държеше вързана в един тъмен ъгъл на градината, съседна с неговото жилище.

Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]