Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Вместо към Бяла черква Огнянов обърна сега назад към село Алтъново, сгушено на западния кът на долината. Остаяха му два часа дотам, но коня му беше съсипан и пътят мъчен, та едвам по мръкнало той стигна в селото, изпращан от виенето на вълците, които го гониха до края.

Той влезе през българската махала (селото беше смесено, с турци и българи) и скоро се спря пред вратнята на бай Цанка.

Бай Цанко, клисурец родом, но отдавна заселен и оселянен в това село, беше простодушен, с весел нрав и родолюбив човечец. У него често гостуваха апостолите. Той прие радостно Огнянова.

- Добре стана, че дойде у мене... Тая вечер имаме тлъка, та баре да погледаш момите ни. Няма да ти се стяга душата - рече Цанко усмихнато, като го въвеждаше в стаята.

Огнянов прибърза, та му обади, че е преследван и защо.

- Чухме, чухме и ние - каза бай Цанко; - та като сме затънтени тука, сякаш че не сме в света?

- Няма ли да ти напакостя нещо?

- Не се грижи, ти казвам; тая вечер гледай да си избереш някоя девойка... да носи байрака - шегуваше се Цанко; - на, от това прозорче ще ги изгледаш всичките, като някой цар...

Огнянов се намери в една малка тъмна стаичка. През дървеното й прозорче се гледаше в голямата, дето беше тлъката (там бяха се събрали по-личните моми и невести, за да попредат и пошият за чеиза на Цанковата дъщеря Донка). Огънят весело пламтеше и осветляваше всичките стени, украсени само с щамбата на св. Иван Рилски и с шарени глечосани блюда по полиците. Мобилите съставляваха, както във всяка по-заможна селска къща: водникът, мосандрата, лавицата и големият долап с всички покъщнини на Цанка. По постлания с козяци под седяха гостите и гостенките работници. Освен огнищния светлик тям светеха и две газени ламбици - разкош тая вечер.

Огнянов отдавна не беше присъствувал на такова любопитно събрание - обичай, завещан от старината. Сгушен в тъмното килерче, той с внимание гледаше простодушните сцени от първобитния още селски живот. Вратата се отвори и при него влезе булка Цанковица, клисурчанка също, хлевоуста и бъбрива кума. Тя клекна до Огнянова и хвана да му показва, с нужните обяснения, по личните девойки.

- Виж там оная, червенобузестата, дебелата. Тя е Чонината Стайка... Виж как жално-жално я поглежда Иван Боримечката. Той лае като овчарско куче, когато иска да я разсмее... Тя е много работна, спретната и чистофайка. Само че бързо се гои, сиромашката; ама като се ожени, ще изпусталее. Вашенките пък се кръвят, като се омъжат... Оная, дето е отляво до нея, тя е Цвета Проданова; тя се люби с оногова, дето мустаките му стоят като опърлени... Каква е гивиндийка тя, хвърля очи на четири страни! Ама инак добро момиче. До Цвета стои Драгановата Цвета, а до нея - Райка попадиина... Аз тях ги не давам за двайсет филибелишки ханъмки; видиш ли ги какви са белошийки, като патки? Цанко наш каза веднъж, че да му даде едната да я ухапе за гушата, ще й хариже памидовото лозе на Малтепе, затуй го пернах с ръжена тогава... афоресникът. А оная видиш ли отдясно, дето е до дебелата Стайка? Тя е Кара Велювата дъщеря, най-чорбаджийската. Искаха я пет души отбор ергени, но баща й не я дава... Държи я за домазлък, лалугерът недни... Знаеш, той прилича на лалугер... Иван Недялковия ще да я грабне, отрязвам си езика. Ето ти там и Рада Милкина; тя е песнопойка като славейчето на нашата слива, но е нехра - тук да си остане. По ми хваща очите Димка Тодорова, дето стои до лавицата: гледай каква напета гиздосия, да бях ергенин, аз щях да я взема - хай да я дадем тебе. Очите й са много хубави, да я порази... До наша Дона стои Пеевата мома. И тя е хем хубава, хем работна, дето се вика, не пада долу от Донка наша. И тя е гласовита като Милкината Рада, а се смее като ластовичка, слушай я само...

Тъй изправена над Бойча, в тъмнината, Цанковица изумяваше сцената от "Божествената комедия", дето Беатриче, в ада, сочи на Данте един по един обитателите му и разказва историята им.

Огнянов кое слуша, кое не, това безкрайно дърдорене на булката; той беше цял погълнат от картината, а не от тълкуването й. По-смелите девойки се шегуваха с ергените, подзимаха ги лукаво и се заливаха с весел смях. Тям отговаряха гръмогласни кикотения от мъжка страна, дето се пущаха стрели против хлевоустия пол. Закачките, глумите и шегите се сипеха като дъжд; откритите смехове посрещаха двусмислените остроти, които изкарваха руменина по най-опечените момински бузи. Цанко сам взимаше участие във веселбата; булка Цанковица шеташе около гощавката; Донка ту ставаше, ту сядаше.

- Я стига сте се превивали от смях, ами попейте пак! - извика весело стопанката, която беше оставила Бойча, за да иде да отлупи тенджерата на огъня, дето се готвеше гощавката. - Радо, Станке, нагласете някоя, та засрамете ергените, нашите ергени не струват за бъзев гребен - не пеят...

Рада и Станка не чакаха да им повторят и подхванаха една песен, а по тях - всичките песнопойки, които се разделиха на два хора: единият изпиваше един стих, а другият хор го повтаряше. Първият хор, в който бяха първокласните певици, пееше сопрано, вторият държеше по ниска нота.

Ето песента:

Добро ле, два се млади, Добро ле, залибили,

Добро ле, залибили, Добро ле, от мънинки,

Добро ле, срещнали се, Добро ле, снощи вечер,

Добро ле, в улицата, Добро ле, в тъмнината,

Добро ле, па седели, Добро ле, хоратели.

Добро ле, месечника,Добро ле, рог подала

Добро ле, звезди небе, Добро ле, обсипаха,

Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат,

Добро ле, още седат, Добро ле, разговарят.

Добро ле, водата й, Добро ле, скреж хванала,

Добро ле, кобиличка, Добро ле, явор стана,

Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат.

Когато момите изкараха песента, раздадоха се похвали от ергените, които я намериха хубава и за това, че всеки взимаше въз себе си тоя любовен припев. Иван Боримечката хвърляше очи - да я изяде - на Станка Чонина, която усърдно задиряше.

- Тая песен се пее на повторки, а се играе на повращулки! - издърдора той гръмогласно.

Всички моми се изсмяха, като гледаха дяволски на Боримечката.

Това беше цяла планина: ръст голиатов, сили херкулесови, лице кокалесто и грапаво, и глупавичко. При това, той беше и голям песнопоец, сиреч имаше и глас съответствен на снагата си. Боримечката се поразсърди. Той се оттегли мълчешката и след малко време излая над главите им като дърто овчарско куче - момите изпискаха уплашени, а после се разсмяха. Тогава гидийките взеха да го дразнят. Една го припя:

Иване, гълъб шарени,

Иване, тънка тополо.

Смехове.

Друга пое:

Иване, мечка пустяла,

Иване, дълги саръко!

Пак кискания и смехове. Иван пламна. Той погледа с тъпо удивление бузестата Стайка Чонина, която припя тъй нелюбезно въздихающия си кавалер, и отвори уста като някоя боа, па зарева:

Пейкина леля думаше:

- Пейке ле, моме, Пейке ле,

яката думат хората,

хората, ближни комшии,

че ми си гойва, крьвена,

че ми си трудна, дебела

от чичово си ратайче.

- Лелю ле, мила леличке,

нека се думат хората,

хората, ближни комшии -

аз съм си гойна, кръвена,

и съм си тръдна дебела

от бащина си белия,

белия и загария,

че доде хляба омеся,

по кошле грозде озобя,

по ведро вино изпия...

От тая кървава подигравка Стайка се засрами; бузите й зачервеняха още по-пламенни, като че ги вапца кърмъз. Злобни кискания на дружките й я стрелиха в сърцето. Някои присмехулници с престорна простодушност попитаха:

- Мари, че как може хем грозде да се зоби, хем вино да се пие? Тая песен лъже.

- То си е явно: или песен лъже, или мома лъже... - отговориха.

Тая лукава критика още разяри Стайка, тя хвърли мъстителен поглед на победоносния Боримечка и запя с разтреперан глас:

- Пейке ле, ружо в градина,

Твоето ситно плетене

и моето често ходене,

давно не бъде залудо;

давно се, Пейке, вземеме.

- Йонко ле, черни ратаю,

да беше Пейка любила

таквиз свинари кат тебе,

свинари и говедари,

болярски черни ратаи,

с момци бих плет градила,

тебе бих, Йонко, турила

на мали врата долен праг,

та кога мина замина,

телците да си изкарвам -

чехлите да си накалям,

о тебе да ги изтривам!...

На обида кървава - отмъщение страшно.

Стайка изгледа гордо сега наоколо си. Ножът й удари в живо месо. Иван Боримечката като треснат стоеше неподвижен с широко изпулени очи. Из един път страшен, неудържим хохот гръмна. Цялата тлъка беше вперила любопитни погледи в бедния Ивана. От срам и от болеж неизтърпим на самолюбието сълзи се показаха на очите му. Това още пò подлудяваше смеха наоколо. Булка Цанковица се скарà:

- Че какви са тия подкачки? Така ли прилича да се хапят моми с ергени, наместо да се галят и драгуват като гургувичета?...

- Тъй, тъй, гургувичета - избъбра една присмехулница, - и двамата в чаша да ги изпиеш.

Пак се разкикотиха веселите девойки.

- Които се карат, те се обичат - каза Цанко с помирителен тон.

Иван Боримечката излезе сърдито, като да протестира на тия думи.

- А които се обичат, те си приличат - продума Неда Ляговичина.

- Недо, ти знайш ли? И на присмех господ помага - отзова се Горанът, братовчед на Боримечката.

- Момчета, я вие викнете някоя стара хайдушка песня, да дойде сърце на място - покани ги Цанко.

Момците запяха дружно:

Сиромах Стоян, сиромах!

На два го пътя вардеха,

на третия го хванаха,

черни му върви развиха,

мъжки му ръце вързаха;

па Стояна заведоха

на Ерин попа в дворови.

Попа имаше две моми

и третя - Ружа снахица!

Ружа си мляко биеше

на мала врата градинска,

а моми двори метяха,

па си Стояну думаха:

- Байчо ле, байчо Стоене,

зарана ще те обесят

на царювите дворове,

царица позор да гледа

и царювите дечица. -

Стоян си Ружи говори:

Ружо ле, попова снахо,

не ни е жално за живот,

не ми е кило за бял свят:

юнак не жали, не плаче.

Ами те моля, Ружке ле,

ризата да ми операт,

косата да ми разрешат,

че ми е драго, Ружке ле,

кога челяка обесят,

ризата да му се белей,

чумбазът да се развява...

Огнянов изслуша с таен трепет финала на тая песен.

- Ето, тоя Стоян - помисли си той - е типът на легендарния български хайдутин: с мрачно-спокойния поглед на смъртта. Ни една дума на съжаление, на разкайване, на надежда... Иска само да умре хубавец!.. Де да минеше тоя геройски фатализъм в днешния българин... Ох, тогава съм спокоен за изхода на борбата... Такава борба мечтая аз и такива сили търся... Да знаеш да умираш - ето разковничето на победата...

В това време писнаха кавалите. Свирнята, от най напред нежна, меланхолична, заиздига се високо-високо; очите на свирачите блещяха, лицата пламтяха от въодушевление, ясните звукове звънтяха и пълнеха нощта с дивата мелодия на планините. Те пренасяха душата на балканските върхове и усои; те ти напомняха тишината на горските долини, шушненето на сенките, дето пладнуват овцете; горския миризлив босилек, планинските екове и примирането на любовната въздишка в долините... Кавалът е арфата на българските планини и полета!

Всички сега слушаха омаяни и гълтаха родните п понятни звукове на тая музикална поезия. Булка Цанковица, права пред огнището, с ръце на хълбоци, заплесната, слушаше. Но в истински възторг се намираше сам Огнянов, който насмалко щеше да изпляска с ръце.

Шумните разговори и смехове се подновиха. Но Огнянов отдаде внимание на разговора, в който чу името Петър Овчаров, Райчин, Спирдончето, Иван Остенът и някои други се разговаряха за бъдещето въстание.

- Аз съм вече съвсем готов за сватбата, очаквам само и револвера си от Филибе. Пратих и сто и седемдесет гроша за него; три овена отидоха - казваше Петър Овчарят, председател на местния комитет.

- Ама наздраво ние не знаем кога ще се вдигне байракът. Едни думат, по Благовец ще си закървавим ножовете, други - по Гергьовден, а вуйчо Божил го туря навръх маис... - казваше Спирдончето, снажен и хубавеляк момък.

- Ти гледай, щом кукне кукувица и се зашуми гората... но аз и сега съм готов: който час рекат.

- Ех, нашата Стара планина много юнаци е посрещала, та и нази ще посрещне - каза Иван Остенът.

- Петре, ти казваше за даскала: та двама души претупал, а? Юначага!

- Кога ще ни дойде на гости да му целуна ръчицата, дето е галила тъй хубаво? - питаше Райчин.

- Той ни превари, даскалът, ама и ние ще се погрижим да го достигнем. И наша милост отбира малко от занаята - отговори Иван Остенът.

Иван Остенът беше юнак и вещ стрелец. Убийството на Дели Ахмеда лани се приписваше нему. Затова и местните турци го извардяха, но безуспешно досега. На вечерята пиха за здравето на Огнянова.

- Да даде господ жив и здрав да го видим скоро... Взимайте пример, момчета, от него - казваше Цанко, като гаврътваше паницата с виното.

- Аз се хващам, с който иска - обади се нетърпеливата булка Цанковица, - че утре рано рано ще ни довтаса като сокол тука.

- Хъ, що думаш, булка Цанковице? Ами аз, като бе тръгвам за К....! - каза угрижено Райчин. - Ако дойде, вие го задръжте за кървавицата... Да се повеселим по Коледа.

- Каква е тая врява навън? - извика Цанко, като не допи виното си и стана.

Наистина, мъжки и женски викове се чуха на двора. Цанко и булката изскокнаха. Гостите наставаха също. Тозчас се завърна булката, много развълнувана, и каза:

- Свърши се и една работа, да е хаирлия.

- Какво? Какво?

- Боримечката грабнал Стайка.

Всички извикаха учудени от тая изненада.

- Грабнал я, хубостникът, и я понесъл на рамо, като гергьовско ягне, у тях си.

Вдигна се весела глъчка.

- Ами как тъй? А! Той затова излезе по рано, а по него, Горанът, братовчед му.

- Възчакал я зад ритлите, при вратника - продължаваше булка Цанковица - и грабнал Стайка! Язък за момчето, че изгори момичето. Пусти Боримечка, кому минуваше през ума?

- Право да си кажем: те са си лика-прилика... - каза един.

- Тя е гойно сръбско свинче, той е маджарска катана - смееше се друг.

- Хай да са живи и здрави, утре ще пием червена ракия - каза Цанко.

- Па и на мене ръкав да дадат, аз си искам правото - кряскаше булка Цанковица; - то се вика, аз сватувах.

След малко гостите си излязоха развеселели.

Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]