напред назад Обратно към: [Иконите спят][Гео Милев][СЛОВОТО]



Стон


Черней, горо, черней, сестро, двама да чернеем...

 

Печални пътеки пред мене разтваря

   студената зимна гора,

дълбоко зад черните клони догаря

   ранна - (рана) - зора.

 

Светът ме възвежда през страшни места,

   аз тръпна димяща в безлюдни блата

   - о гора моя черна сестра!

    твоите черни листа

плачат сълзите ми - бавно - и горко повтарят

   моята жалба и вопъл и зов:

    Ах - де е той!

 

(Там - може би зове ме гробът на мойта горестна любов.)

      Ден и нощ

      без покой

   аз го диря навред

   и отивам напред

      през света,

  с раздрани нозе и без мощ

  - душата дълбоко в нощта -

      ден и нощ

        без покой,

  години безчет!

      и безброй:

      Де е той?

 

(И надава студен, съкрушителен вой

   зимният вятър

   - Вкаменено ридание -

и в мрака на скръб без страдание

   изчезва далечна земята.)

 

- О гора моя черна сестра! -

 

Слънцето в пещери слепи убива го:

в страшни нощи без лъч и звезда

   той възкръсва и гази в кръвта

на кръстопътища сплетени в ниски поля.

   Моята болка настига го

- призрак без плът.

Червен от убийство и черен от мъртва мъгла

   той влиза в съня ми

 

   (иконите спят)

 

- страшен и чужд - преди да се съмне

 

   (иконите спят)

и хвърля пред мойте нозе

кървави ризи и черни глави

 

   (иконите спят)

 

Вече нямам очи - вече нямам лице

   - о гора моя черна сестра!

   и пътя пред мене се вий

и горчиво витло под мъртвешка зора.

 


напред горе назад Обратно към: [Иконите спят][Гео Милев][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух