напред назад Обратно към: [Любовникът и Маестрото][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Спомен отвъд кристалната гара


В купето вцепенено тайно пеех,

кървяха в челюстта ми едри гласни,

издрани между зъбите ми властни.

Отровното мълчание люлеех -

а в лодката свистяха сухи старци.

Тогава чух по мене да се стичат

на състарената жена очите,

и после - миглите, ръцете здрачни,

и думите искрящи от досада:

- Прощавай, ама страшно съм самотна.

Измънках сладко: - Аз не съм самотен.

И тя погали кожата ми млада,

покри ме с тишината си безцветна

и трескаво из мене затършува,

като вълчица гладна в зимна шума;

гръдта й във ръцете ми просветна.

 

Провиждах: тя е сребърна, стипчива,

увива се, свисти, души, отпуска...

целувам варварски горчиви устни,

провирам се през тях, пламтя, изстивам,

изтичайки...

      Видях я как блестеше,

изгубена в съня, допита, стара,

как слезе на една кристална гара

с прозявката на стареца отсреща.

 

И тръгна по отвесната арена,

на бузата ми като слънце лъсна,

преди да я убия в паметта си,

една сълза излята, съчинена.

 

Павел

 


напред горе назад Обратно към: [Любовникът и Маестрото][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© 1993 Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух