Обратно към: [Любовникът и Маестрото][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

Във жълтата от смърт последна стая -

там ангелите злъчни обикалят,

слухтят над лунни старчески овали -

във жълтата от смърт последна стая

отплуваха вековните старици

на восъчни достойни каравели.

Най-Бялата попи в чаршафа. Леден

дъхът й затрептя, като мушица

с поръбени от залеза крилца,

над факли от умиращи лица.

Най-Милата напълни се с омраза,

тя не посмя да ахне, дълго тъпка

ръждива кръв - и вулканична пъпка

израсна над града... но ни запази.

Единствено натрапчиви, широки

вратите на очите й блестяха

разтворени, но верни там лежаха

на пъстрите й плитки двата смока.

И никой не поемаше натам.

Най-Живата забрави ад и срам -

Надигна се, подканващо съблече,

простря червена нощница на стола,

изпъна се неистова и гола,

пришпорена от мраморната вечер -

извика и в екстаза засънува.

И тя напусна сбърчената кожа,

разплете жилите и ги положи,

изгря душата й... А тя отплува.

И дълго ги изпращаше, една,

ръката на четвъртата жена.

Е.

Обратно към: [Любовникът и Маестрото][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© 1993 Пламен Дойнов. Всички права запазени!