напред назад Обратно към: [Любовникът и Маестрото][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Влизат старите ангели...


Влизат старите ангели с рижи, редки бради,

със гръкляни втвърдени от жал и чела свечерени,

те ме дращят с мастилени нокти, възбудени стненат

и рисуват с език по прозорците женски гърди.

 

Аз съм плувнал във кръв и ги моля да плачат за мен.

Те се скупчват и стръвно измъчват очите си властни -

капят райски сълзи, под които лицето ми славно угасва,

само факелно свети носът ми, суров и червен.

 

В мойта девствена кръв расне болна, протяжна мъгла,

тя издува корема ми като топла широка камбана -

в нея бият опримчени, звънки черва... Докога ще остана

в тая миша игра от подпухнали млади тела!

 

Вкупом старите ангели се оглеждат в безкрайната кръв

и лицата им рибешки спят на косматото дъно.

И над пяната черна изплувам във гнилоч и тръни

аз - последният българин, аз - разплутият лъв.

 

Като кораб поемам надолу - загнил и подут,

цял обрасъл във свещи, изпънали огнени шии.

А жените от мъжкия бряг ме разкъсват и празнично вият,

и се радват на твърдите кости от мекия труп.

 

И остава от мен череп ярък и остър гръбнак

да посрещат потайните гости на женския празник,

малко ъгълче пъргави устни, които разказват,

и едно мълчаливо око, пълно с пламък и мрак.

 

Павел

декември 1991 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Любовникът и Маестрото][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© 1993 Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух