Обратно към: [Любовникът и Маестрото][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

1789 г., Париж

Тя влезе през ушите на охраната,

проби, помете калните им тъпани,

запуши с кости цевите на раните,

с гласът на Бога Тя извика сънното

ръмжене на тълпите, тръгна рошава

с раздърпаните ангели. Разгърдена

прикотка краля, подлуди му нощите,

под гилотините танцува с първите...

При мен се вмъкна през свещта, във пламъка,

приседна иронична върху масата,

подкани ме лъщяща и разпасана,

косата й шумеше сластно сламена...

Сега ликува Гостенката, скита се

по тайното ми тяло рови с гвоздеи.

Звънят в усмивката й жлъчни бисери

и капят в мен на устните й розите...

изчежда ме невиждащата Гостенка,

на тласъци прониква, упоява ме

помиен аромат, просмуква костите,

и страшно греем - пухкави и алени -

увиснали над мъртвата Бастилия.

Челата си тълпите бият сцепени,

а Гостенката се кикоти: - Ето ни!

- Народът е красив в смеха на силата!

И нека бъде силата на нищите!

Разпадам се от смях... От гилотината

ще потекат реките на Утехата,

ще се нахранят до насита мишките,

ще ги сбере окото на камината.

И няма да се върна вече в стаята,

и няма да кървя в душите каменни.

Насилват Гостенката братята замаяни,

я Тя цъфти... и аз изтичам, няма ме...

"Кои имат излишни сълзи, за да оплакват труповете на враговете на свободата тогава, когато сърцето на патриотите е разкъсано?"

Коло д'Ербоа

Обратно към: [Любовникът и Маестрото][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© 1993 Пламен Дойнов. Всички права запазени!