![]() ![]() Гостенката и Маестрото1789 г., Париж
Тя влезе през ушите на охраната, проби, помете калните им тъпани, запуши с кости цевите на раните, с гласът на Бога Тя извика сънното ръмжене на тълпите, тръгна рошава с раздърпаните ангели. Разгърдена прикотка краля, подлуди му нощите, под гилотините танцува с първите... При мен се вмъкна през свещта, във пламъка, приседна иронична върху масата, подкани ме лъщяща и разпасана, косата й шумеше сластно сламена...
Сега ликува Гостенката, скита се по тайното ми тяло рови с гвоздеи. Звънят в усмивката й жлъчни бисери и капят в мен на устните й розите... изчежда ме невиждащата Гостенка, на тласъци прониква, упоява ме помиен аромат, просмуква костите, и страшно греем - пухкави и алени - увиснали над мъртвата Бастилия. Челата си тълпите бият сцепени, а Гостенката се кикоти: - Ето ни! - Народът е красив в смеха на силата!
И нека бъде силата на нищите! Разпадам се от смях... От гилотината ще потекат реките на Утехата, ще се нахранят до насита мишките, ще ги сбере окото на камината.
И няма да се върна вече в стаята, и няма да кървя в душите каменни. Насилват Гостенката братята замаяни, я Тя цъфти... и аз изтичам, няма ме...
"Кои имат излишни сълзи, за да оплакват труповете на враговете на свободата тогава, когато сърцето на патриотите е разкъсано?" Коло д'Ербоа
![]() ![]() ![]()
© 1993 Пламен Дойнов. Всички права запазени!
|