напред назад Обратно към: [Любовникът и Маестрото][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Под дъжда


1990 г., Нощта

 

Бавно пие баща ми - най-тъжният бог -

от цъфтящата чаша на залеза пие

и гласът му дими, и прониква красив и призивен,

и челото му удря небето, и расне безкрайно,

там потъват върволици редици от мисли и тайни.

И залита духът му... но туй е най-смелият скок.

 

Още пие баща ми, той сам пресушава света,

той надвива предсмъртния свян на пустинните устни,

омотава край слънцето сиви криле, сухи мускули,

и се люшва над празни гърла и молитви,

бавно гази смъртта, сред мътилката литва

към безсмъртни канали и вечни зловонни блата.

 

Дълго пие баща ми... От очите му тръгват мъгли,

сучат жилави сенки, като вълци баща ми ограждат.

Няма край тази течност... Няма край тая жажда...

И баща ми изпълва нощта, храбър, пълен с отрова,

и ще трябва да пие до края на моето слово,

и додето отровният дъжд върху болния дух трополи.

 


напред горе назад Обратно към: [Любовникът и Маестрото][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© 1993 Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух