![]() ![]() Под дъжда1990 г., Нощта
Бавно пие баща ми - най-тъжният бог - от цъфтящата чаша на залеза пие и гласът му дими, и прониква красив и призивен, и челото му удря небето, и расне безкрайно, там потъват върволици редици от мисли и тайни. И залита духът му... но туй е най-смелият скок.
Още пие баща ми, той сам пресушава света, той надвива предсмъртния свян на пустинните устни, омотава край слънцето сиви криле, сухи мускули, и се люшва над празни гърла и молитви, бавно гази смъртта, сред мътилката литва към безсмъртни канали и вечни зловонни блата.
Дълго пие баща ми... От очите му тръгват мъгли, сучат жилави сенки, като вълци баща ми ограждат. Няма край тази течност... Няма край тая жажда... И баща ми изпълва нощта, храбър, пълен с отрова, и ще трябва да пие до края на моето слово, и додето отровният дъжд върху болния дух трополи.
![]() ![]() ![]()
© 1993 Пламен Дойнов. Всички права запазени!
|