напред назад Обратно към: [Любовникът и Маестрото][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Спомен за утре


2009 г., Границата

 

Когато спря морето и увиснаха

солените езици на вълните,

когато в галактическата крипта

притихна умно хоризонтът нисък,

когато млъкнаха цигулките на бриза

и котките избягаха от плажа,

когато в нас заспа добрата стража,

видяхме го - по сенките да слиза

Маестрото - проклет камбанен рицар -

ехти сърцето му, гърми безбожно

под бронза на изпънатата кожа,

кълве окото му митична птица,

но то не свършва, птицата се дави,

с вик носталгичен булото разкъсва

на тишината, миг преди да пръсне

сърцето си на късове забрава...

 

Маестрото люлееше всемира.

Кънтяха в нас спасителните стъпки,

люлеехме се в такт - изящни кръпки

по вечността. Маестрото подсвирна,

звукът издраска хърбавите лодки,

Увисна върху мрежите; прониза

делфините; под просяшката риза

на пясъка дълба и легна кротък.

 

Тогава нас Маестрото загледа.

Потъна в ужаса на карнавала,

грижовно го прокри отрова бяла

от нашата измислена победа.

 

Под нея дребни бабички пълзяха

по ъглите с букетчета на възли.

Търкаляха мъжаги едри сълзи

и мрачни в домовете си ги мляха.

Продаваха невръстни проститутки

тунели към неосветени тайни

и принцове с наметала раздрани

предлагаха морфин и топли пуканки.

 

А котките плячкосваха консерва,

надбягали пречупения просяк,

мяукаха от щастие под моста

и ровеха в обятията черни

на зимния бордей. А там по двойки

излъскваха коремите си празни

случайни влюбени, човеци разни

със кръгли погледи, с коси усойни.

 

И ние зяпахме безсилни, честни,

докато счупихме гръбнаци плахи,

и вдигнахме ръце и изревахме:

- Къде ти е оркестъра, Маестро?

 

Тогава нас Маестрото отвори.

Извика в паяжините вратата,

изскочи плъх, епично се заклати

Съдбата ни. Повдигна се простора,

избутан от настръхнали надежди.

И каза ни Маестрото: - Свирете!

 

И скупчиха се гладки гласовете,

заблъскаха се стреснати и нежни.

И каза пак Маестрото: - Свирете!

Устите ни, прилепнали от пяна,

пращяха във усилия камбанни.

 

Гърлата жадни на стоте тромпета

очакваха да рукне катедрална

отгоре музиката на всемира.

 

Дочухме ние: детски звук пулсира

във зрялата утроба на рояла...

 

Роялът чакаше пияни пръсти

да лъснат черно-белите му зъби,

и ние тръгнахме - умити, тръбни,

и лъскахме, и жулихме до късно...

 

Но нито глас, и нито сън за песен.

И непривично в свойта жал заспахме.

 

Маестрото прозря: луната махна,

окото му над всеки се надвеси -

зеницата изтече в глас тогава:

 

- Маестрото си ти. Свири самотен!

- Маестрото си ти. Свири самотен!

- Маестрото си ти. Свири самотен!

 

И врасна в нас узрялата голгота.

Набъбна планина от суха слава -

и замълчахме... замълчах... засветих...

 

Засвирих на перо от бяла врана,

езика си превърнах - дълъг - в рана

и плаках за оковите си вехти

от страх и от спокойствие... Свободен

разбих на прах тъгата на безкрая,

бълнувах за безсмъртие, нехаех

дали гърми над бездните народът

изскубнат от столетните си панти.

 

Не виждах вече първия Маестро,

но виждах Други - нямаше оркестър,

а само тъжни, строги музиканти.

 

И общата ни кръв докрай изтече,

и свирехме свободни и опасни,

и всеки бе маестро на смъртта си -

пиян и сам, досаден и далечен.

 

И в лудостта разбрахме с тикви празни:

Маестрото е път на змийски корен

и тръгнал е от там - от нас - от горе,

и пак при нас завинаги е слязъл.

 

ноември 1990 г.

 

"Моята единствена вина беше в това, че разчитах на нормалната интелигентност и не направих предговор, за да изложа своите литературни принципи и да разясня въпроса за морала."

Ш. Б.*

 


* Шарл Бодлер (бел.съст.)

 


напред горе назад Обратно към: [Любовникът и Маестрото][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© 1993 Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух